Гласът на Джейсън бе тих, предишната сила бе изчезнала, но въпреки това я стресна. Мислеше, че спи. Наведе се по-близо, не беше сигурна какво каза и искаше да разбере със сигурност. Наистина ли я бе нарекъл красива или бе плод на въображението й?
— Джена.
Името й, изговорено с целия копнеж на мъж, жаден за любов, я накара да се облее в топли вълни. Дали я обичаше?
Той отвори очи, замъглени от треската, зениците му бяха разширени и наситенозеленият цвят около тях едва се различаваше.
— Моя красива Джена.
Той сведе клепачи и въздъхна. Джена се изплаши. Наведе се и допря ухо до гръдта му. Сърцето му биеше отчетливо и тя се успокои, че той още има сили да се бори с болестта.
В продължение на минути тя задържа главата си върху гърдите му, като се повдигаше и снишаваше заедно с тях. Гъстите кафяви косъмчета гъделичкаха бузата й; мирисът на дезинфекцираща пудра, която бе използвала за раната му, и на лимонената вода, с която го бе мила, я опияняваше и възпламеняваше сетивата й.
Вдигайки глава, тя се взря в лицето му, изучавайки го черта по черта, отдавайки се на силния копнеж, който той будеше у нея. Когато отвори очи и вдигна ръка, за да я постави върху главата й и да притегли устните й към своите, тя не се възпротиви.
Устните им се допряха, леко докосване на плът о плът. Ричи и обещанието й към Луиджи бяха забравени. Всичко, което знаеше, всичко, което искаше, бе необяснимо свързано с този мъж, чиито устни я държаха в плен. Нейният свят, самото й съществуване се въртяха около Джейсън и невероятното удоволствие, което й доставяше и най-леката му целувка.
Устните му върху нейните запалиха у Джена огън, който постепенно се разстла по цялото й тяло, стигна до всеки нерв и замая главата й. Искаше й се това да няма край.
Свърши твърде бързо.
Джейсън се отпусна назад, очите му се затвориха. Джена се взря смаяно в този човек, който бе способен да възпламени всичките й сетива само с едно ефирно докосване.
— Джейсън? — Тя произнесе името му шепнешком, но във въпроса й се съдържаше целият копнеж, който той бе възбудил в сърцето й. След безкрайни мигове на очакване тя осъзна, че той е заспал.
— Милейди?
Гласът на Алфонс дойде от вратата, чието отваряне Джена не бе чула. Извръщайки се, с ръка на гърлото, тя бързо скочи от леглото, а бузите й станаха аленочервени.
— Да? — Гласът й все още беше глух от желанието, което Джейсън бе събудил в нея.
— Милейди, трябва да си починете. — Алфонс влезе навътре в стаята, живите му кафяви очи огледаха наоколо и челото му се намръщи още повече. — Мястото ви изобщо не е тук.
Изчервявайки се още повече, Джена каза:
— Не мога да го оставя. Благоприличието е за онези, които не излагат живота си на риск.
Щом той вдигна вежди, тя отсече решително:
— Джейсън може да умре от тази треска. Някой трябва да се грижи за него.
— Аз ще го направя.
Беше казано без заобикалки и тя знаеше, че той й желае доброто. Но ако Джейсън дойдеше в съзнание, щеше да очаква тя да е тук и тя искаше да е тук. Поклати глава. Не можеше да разреши на никой друг да се грижи за него.
Свил упорито устни, Алфонс добави:
— Тогава поне си починете малко. Един час. Знаете, че можете да ми го поверите. — Когато тя повдигна брадичка да каже „не“, той продължи: — Няма да сте му от полза, ако се разболеете, а сте тук вече двайсет и четири часа без прекъсване.
Джена си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои бушуващите емоции, които още се движеха във вените й като шампанско. Алфонс беше прав. Трябваше да почине и похапне. Не бе яла от сутринта, пък и нямаше да я има само за кратко, а Джейсън надали би се събудил в това състояние.
— Ще отида да хапна и да се поизмия малко. После се връщам.
— Трябва да поспите.
Отново беше прав, но Джена се страхуваше да остави Джейсън. Ами ако се влоши, докато я няма? Но ако припаднеше от изтощение, също нямаше да му е полезна. Погледна към леглото, където той лежеше.
— Прав си, както обикновено. Някой винаги може да обърка и да влезе в стаята, независимо колко внимаваме. И ако това стане, той лесно ще се издаде с бълнуванията си, че е английски шпионин. А това е по-опасно и от треската.
Един час по-късно в стаята бе сумрачно, осветяваше я единствено огънят. Алфонс си бе тръгнал трийсет минути по-рано, а Джена не искаше да пали свещи. Полумракът съответстваше на тъмния смут в гърдите й. Какво трябваше да стори?
След като му дадоха лауданум, Джейсън спеше на пресекулки, но, слава богу, не бълнуваше. Треската още беше силна, но поне от устата му не излизаха издайнически думи. Сега тя със сигурност знаеше, че той застрашава хората й. И въпреки това не можеше да го остави да умре на улицата.
Нещо в него, може би честта и убедеността в собствената кауза, отговаряше на собствените й морални ценности. Той започваше да означава за нея повече от всеки друг в живота й. Тя се засмя с глух, почти горчив смях.
Погледът й се върна на Джейсън. Изправи се и приближи достатъчно, за да го вижда. В съзнанието й, неканени, се върнаха спомените за тяхната целувка. По тялото й отново преминаха тръпки на наслада, напомняйки й за омайното блаженство, което бе намерила в прегръдките му.
От стиснатите й устни се изтръгна безсилно ридание. Не биваше да стои така и да го гледа. Всичко трябваше да продължи, както бе започнало. Щеше да се грижи за него, докато оздравее. А после щеше да го изпрати по пътя му, без значение дали това ще разбие сърцето й. Те не бяха един за друг.
Джейсън простена и я откъсна от нерадостните й мисли. Всичките й самообвинения изчезнаха. Това, което единствено имаше значение, бе, че Джейсън се нуждае от нея.
С няколко бързи крачки се озова до леглото. Сложи ръка на челото му и ахна щастливо. Той се потеше. Наистина се потеше. Щеше да се оправи. Треската му минаваше.
Падайки на колене до леглото, тя взе ръката му и я допря до бузата си. Всичко щеше да се оправи. Необходимо му бе само време да възстанови силите ги и скоро щеше да може да продължи пътя си. Тази мисъл веднага я натъжи, но тя не я пропъди. Така беше най-добре за Джейсън.
Щом радостната констатация я върна към нормалното й състояние, тя избърса свободно стичащата се пот по лицето и гърдите на Джейсън.
— Благодаря — каза той. От дрезгавия му глас я побиха студени тръпки, не знаеше, че е буден.
Борейки се да не издаде силните чувства, които той предизвикваше у нея, Джена отвърна:
— Няма защо. Бих го направила за всеки.
— Не омаловажавайте грижите си — каза той, веждите му раздразнено се събраха.
Неспособна да устои на импулса, тя се протегна и изглади челото му с върховете на пръстите.
— Няма да ги омаловажавам, защото те ви излекуваха.
Той хвана ръката й и поднесе дланта й към устните си. От допира на напуканите му от треската устни до кожата й тя усети пронизваща страст. Копнежът, разлял се по тялото й, я накара да потрепери. Пръстите и несъзнателно загалиха брадясалите му бузи, докато той продължаваше да държи ръката й.
Неспособна да сложи край на това, тя вдигна очи и срещна неговите в безмълвно желание. Онова, което видя в златистите им дълбини, я накара да притаи дъх. Той я гледаше жадно, предизвикателно, но и умоляващо. Ала имаше и още нещо. Имаше нежност и това я изплаши повече от всяка угроза за живота й. Изплаши я до дъното на душата.
Тя бе сгодена за друг. Беше дала дума да се омъжи за Ричи, каквото и да се случи. Нямаше да се поддаде на копнежа, който Джейсън пораждаше у нея.
Бързо се дръпна от него. Направи няколко крачки и се почувства на достатъчно безопасно разстояние, за да го погледне отново.
