— Не мога да го оставя.
— А твоят годеник да се жени за друга. — Свила устни, смръщила вежди, Хестър се обърна към куфара и последните й думи дойдоха през рамо: — Любов! Би трябвало да те интересува повече собствената ти кръв.
Преди Хестър да може да й причини още болка със словесната си атака и да доопъне и без туй обтегнатите й нерви, Джена затвори тихо вратата след себе си. Нямаше време да разсъждава върху разумността на решението си. Впрочем нямаше време за нищо, освен за приготовления, тъй че да изпрати бързо хората си на път. Имаха шансове да стигнат невредими, ако тръгнат, без да се бавят.
Бързайки надолу по коридора, Джена спря рязко пред вратата на Джейсън. Искаше й се, повече от всичко, да надзърне вътре и да се увери, че той е добре. Но знаеше, че мигът щеше да се проточи в минути, а минутите да се окажат прекалено дълги и тя щеше да пропусне часа, който бе определила за хората си. Не, тя ще ги изпрати и после ще се върне. Това бе единствената възможност.
Кухнята приличаше на разбунен кошер, вместо да е тиха и спокойна по това време на нощта. Понеже готвачът и всичките му помощници бяха французи, заминаването на Джена и хората й означаваше, че се налага те също да напуснат. Но преди да бъдат освободени, трябваше да приготвят достатъчно провизии за из път на бягащите английски слуги и Хестър.
— Франсоа — каза Джена, поемайки протегнатите ръце на готвача, стискайки ги леко, преди да ги пусне и да отстъпи назад. — Ужасно ще ми липсвате, но… — Вдигна рамене, неспособна да продължи.
— Знам, милейди. Желая ви късмет.
Той постави пръсти на тъжно свитите си устни и й изпрати въздушна целувка. — Бяхте добра господарка, въпреки че сте наполовина англичанка.
— Шотландка — поправи го тя, но неговото внимание вече бе другаде. С похвална дума тук и окуражително кимване там Джена си проправи път през кухнята и тръгна по коридора към мястото, където трябваше да се съберат английските й слуги.
Те шушукаха нетърпеливо, когато тя се появи. Сред тях бе и леля й Хестър, загърната в зелената си вълнена пелерина, с обикновена шапка и ръкавици. Щом видя колко разумно се е облякла, Джена въздъхна одобрително.
Изкачвайки няколко стъпала по стълбището, Джена се обърна с лице към хората си. Малката група се умълча.
Джена ги огледа един по един, преди да си поеме дълбоко дъх.
— Както знаете, Наполеон е избягал. Това, което току-що научихме, е, че той е толкова близо, че се е наложило Луи да напусне Париж. Слава богу, граф Ди Понти ни предупреди навреме, тъй че всички ще можете да стигнете до Брюксел невредими. Наредих всички коне, с изключение на два, да са на ваше разположение. Каретите са натоварени с малкото багаж, за който има място. Приготвена ви е храна за една седмица. Щом стигнете в Брюксел, моят секретар е инструктиран да плати на всеки от вас сумата на годишното ви възнаграждение като компенсация за това, което оставяте тук.
Изненаданите възклицания, последвани бързо от „Не, милейди, не бива да го правите“, бяха спрени от вдигнатата й ръка. Тя примигна, за да не заплаче при отказа им да вземат пари, които чувстваха, че не са изработили, но бе непреклонна. Беше ги довела в Париж и честта й нямаше да позволи да загубят всичко само защото са я последвали.
— Аз ви доведох в Париж, аз нося отговорност за загубата на имуществото ви. Няма да обсъждаме повече този въпрос. Сега всички вие… моята любов е с вас. Бог да ви помага.
Никой не помръдна. Озадачена, Джена остана на мястото си.
— Милейди — пристъпи напред Алфонс, — вие няма ли да тръгнете с нас?
Джена погледна бързо към Хестър, убедена, че тя е накарала Алфонс да й зададе въпроса пред всички. Иначе той никога не би направил това на своя глава. Хестър стоеше неестествено изправена, очите й предизвикваха Джена да отговори.
Джена изпита болка, задето трябваше да се държи заповеднически, но не можеше да им разкрие истинската причина. Като вдигна високо глава и зае царствена поза, тя каза надменно:
— Не, аз няма да ви придружа. Съжалявам, но имам недовършена работа в Париж. Ще ви последвам скоро.
След тази аристократична проява на авторитет слугите бързо се разпръснаха. Само Хестър и Алфонс се колебаеха.
— Джена — започна Хестър, — нали не смяташ сериозно да останеш с този… този мъж? Не е прилично, да не говорим, че е много рисковано.
— Милейди — настоя Алфонс, — леля ви е права.
Мъжът в Златната стая сам се е подредил така, нека сега да си носи последиците.
— Престанете и двамата, омръзна ми да ми се бъркате. — От упорития им отказ да приемат решението й Джена не издържа и даде воля на гнева си. — Аз отговарям тук и ще правите, каквото ви казвам.
Лицето на Хестър се сгърчи.
— О Джена, дете мое, ние те обичаме.
Джена импулсивно прегърна възпълната фигура на Хестър.
— Знам, скъпа. Знам. — Нямаше да позволи на напиращите сълзи да бликнат. Нямаше. — Но аз трябва да остана с него. Не мога да ти обясня. Просто знам, че да го оставя е пряко силите ми.
— Боях се от това — каза тъжно Алфонс. — Начинът, по който го гледахте. Никога не съм ви виждал да гледате другиго така.
Джена се извърна достатъчно, за да сложи едната си ръка на рамото му и очите им се срещнаха.
— Знаех си, че ще ме разберете, ако опитате.
— Милейди, щом оставате, погледнете в моята стая под леглото. Там има една кутия. Съдържанието й може да ви потрябва.
Джена го погледна с вдигнати вежди, но очите му се отместиха от нейните и той не се доизясни. От отказа му да й обясни тя разбра, че за каквото и да се отнасяше, то би разстроило Хестър. В противен случай Алфонс би й казал.
— Ами Ричи? — прекъсна ги Хестър, от вълнение гласът й беше изтънял.
Джена тревожно смръщи чело. Съвсем беше забравила за Ричи.
— Не знам. Аз…
— Ще разрешим проблема, като му дойде времето — каза Алфонс бързо. — Може би ще успеем да се разминем на срещата.
Чертите на Хестър облекчено се отпуснаха.
— Да, така ще е добре. И без туй не ми е приятно да пътувам с него. Ще хленчи през целия път. Ненавиждам хленчещи мъже.
Забележката на Хестър беше като слънчев лъч, който разпръсна облаците, помрачаващи настроението на Джена.
— Какво чудесно решение.
Няколко прекрасни мига тримата се наслаждаваха на съзаклятническия си смях.
— По-добре да тръгваме — обади се Алфонс.
— Довиждане, скъпа — каза Джена на Хестър, преди да поеме ръката на Алфонс. — Не гледайте така тъжно. Нищо чудно да ви изпреваря в Брюксел.
Явно озадачен от избраното убежище, той попита.
— Защо Брюксел?
Джена сниши глас:
— Защото там е най-вероятно да отиде Уелингтън от Виена, за да ръководи съюзническите войски. Цяла седмица само за това се говореше. По-безопасно ще е където се намира херцогът.
Той кимна разбиращо и последва Хестър.
Джена наблюдаваше как малката групичка английски слуги заедно с леля й се отдалечават в мъгливата утрин. Бършейки очи с ръка, Джена затвори вратата.
— О — каза си тя, — за малко да забравя. — Отвори вратата и отстрани месинговото чукче. Сега всеки, който погледнеше към къщата, щеше да предположи, че е празна. Тя остави чукчето на една от покритите с мрамор махагонови маси, намиращи се близо до входа.
