отвън. С жестове той й нареди да се скрие под леглото. Тя упорстваше, поклащайки отрицателно глава.
Очите му заблестяха гневно. Пръстите, които доскоро я бяха държали нежно, се впиха в плътта й, принуждавайки я да се отдръпне. Устата му се раздвижи и той изръмжа:
— По дяволите, скрий се под леглото!
Отвън стъпките отново се чуха. Всеки момент щяха да стигнат до вратата зад гърба на Джейсън. Страхът за неговата безопасност бе като примка около врата на Джена. После, преди да разбере какво става, той я завъртя за раменете и я бутна навътре в стаята.
Тя се препъна. Тутакси постави длан на устата си, да заглуши инстинктивното възклицание. Нямаше да ги издаде. Протегна ръце да се задържи и погледна през рамо, докато вървеше към леглото.
Джейсън се наведе и вдигна ръжена.
Последното нещо, което видя Джена, пъхайки се под леглото, бе как Джейсън вдига ръжена и заема изчаквателна позиция зад вратата. Който и да претърсваше къщата, щеше да бъде посрещнат с изненада. Тя се извъртя тъй, че да може да вижда Джейсън.
Вратата се открехна предпазливо. Джена притаи дъх, но отказа да затвори очи. Ако Джейсън имаше нужда от помощ, тя щеше да се притече. Каквото ще да става.
Трепкащата светлина от камината едва стигаше до тъмната фигура, промъкваща се в стаята. Мъж, облечен в черни дрехи, пристъпи колебливо. Направи още една крачка. После друга.
По ръжена проблесна отражение от огъня, докато се спускаше надолу. Чу се хрущящ звук. Човекът се свлече на земята.
Джена изпълзя изпод леглото. Прехапала устни, тя се втурна към Джейсън, който се бе навел над мъжа.
— Какво? Кой? — Въпросите следваха със същата скорост, с която препускаше кръвта във вените й. — Мъртъв ли е?
— Дай ми ножа — нареди Джейсън, без дори да я поглежда, докато тършуваше в дрехите на мъжа.
Търсейки по пода, Джена намери една зловеща кама, дълга най-малко двайсет сантиметра. Тя си пое дълбоко дъх. Това ли е мъжът, който бе нападнал Джейсън преди? Това ли бе оръжието, от което Джейсън все още се възстановяваше? Усети как отмалява.
Не, наруга се тя. Не е време за отпускане. Джейсън се нуждаеше от нея. Наложи си да диша дълбоко и се поуспокои.
— Проклятие! — изсъска Джейсън. — Няма нищо, от което да разбера самоличността му.
— Мъртъв ли е? — отново попита Джена, чудейки се какво ще правят, ако е.
Джейсън разсеяно прокара ръка през косата си и се намръщи на повторния й въпрос.
— Има ли значение?
Тя преглътна. Мъжът можеше да ги убие, но все пак…
— За мен има.
Джейсън раздразнено въздъхна.
— Не, не е мъртъв. Макар че за нас щеше да е по-добре, ако беше.
Тя го погледна стреснато. В гласа му нямаше никакво угризение. Дали не беше хладнокръвен убиец? Що за човек бе всъщност?
Проклинайки, Джейсън грабна ръжена и се изправи с негова помощ.
— Джена, не ме гледай така, сякаш съм чудовище. Този човек ще ни убие при първа възможност. Изобщо не ми е приятно да се сблъсквам с подобни хора в къщата, където спя.
Все още несигурна по отношение на Джейсън и озадачена, че чувствата й към него нито умряха, нито намаляха след това, което току-що бе казал и направил, Джена успя да кимне. Беше прав, макар жестокостта му да я смущаваше.
— По дяволите, Джена. Престани да ме гледаш тъй, сякаш съм го убил. Не съм! Но бих, ако се наложи.
Суровата реалност на думите му блъсна Джена като юмрук в стомаха. Тя не познаваше Джейсън. Изобщо не го познаваше. Неспособна да срещне студената решителност в очите му, тя му обърна гръб и се взря в яркия огън.
Усети, че я обхващат две ръце и се завъртя, преди още да осъзнае, че Джейсън е зад нея. С отметната глава тя предизвикателно срещна изгарящия му поглед.
— Не ме упреквай, Джена.
Слушаше го мълчаливо, но не можеше да произнесе думите, които знаеше, че той очаква да чуе. Всичко бе твърде ново и твърде жестоко за нея.
Без предупреждение той я изви към себе си. Целуна я силно, почти жестоко. Щом най-после преодоля съпротивата й, целувката му омекна. Ръцете му се вдигнаха и нежно обхванаха лицето й. Обсипа с леки целувки челото й, страните и брадичката й.
— Предупреждавам те, че бих направил всичко, за да те защитя. Дори убийство — каза той.
СЕДМА ГЛАВА
Джена се загледа в непреклонното му изражение, опитвайки се да види там мъжа, в когото се влюбваше. Къде бе останал нежният кавалер с чувство за хумор и искрено съчувствие? Скрит зад маската на шпионина. Но всичко това нямаше значение. Който и да бе той в действителност, тя го желаеше.
В този миг не я интересуваше обещанието й към Луиджи. От значение бе само, че тя и Джейсън са заедно и ще оцелеят заедно.
Но знаеше, че е нередно. Честта й повеляваше да се отдръпне от Джейсън. Вдигайки решително брадичка, надявайки се да се сдобие с необходимата й воля да му устои, тя се отдръпна. Посочвайки разсеяно тялото на пода, тя попита:
— Какво ще го правим?
— Ще го вържем и ще го пъхнем някъде, където да не могат лесно да го намерят.
След дълги напрегнати минути техният нападател бе скрит в гардероба. Джена обърса чело с опакото на ръката.
— Това ли е мъжът, който те рани?
Джейсън се отпусна върху леглото, помагайки си с ръжена. Дори с помощта на Джена напъхването на нападателя им в гардероба се бе оказало трудна задача. Колкото и да му бе неприятно да признае дори пред себе си, тя бе права. Не беше готов да пътува.
Устните му се свиха, докато отговаряше на въпроса й:
— Не знам. Възможно е. Не успях да видя добре мъжа, който ме намушка. Носеше маска върху долната част на лицето.
— О! И все пак остава въпросът как този човек те е намерил.
Облягайки се на възглавниците, Джейсън си пое дълбоко въздух. Имаше нужда да отпусне тялото си, та болката да намалее.
— Не знам, освен ако не е успял да открие следите ми. — Той млъкна, за да се намести и трепна от острото придърпване на раната. — Мислех, че съм внимавал да не капе кръв, но може и да не е било така.
— Дали ще се появят и други?
Той вдигна поглед — тъкмо навреме, за да види как безпокойството помрачава челото й, преди тя да се обърне. По дяволите! Не искаше да я въвлича в това. Но я бе въвлякъл и беше твърде късно да се оттегли. Независимо дали му харесваше или не, тя бе дълбоко замесена в мисията му, сякаш е била с него от самото начало.
— Не знам, Джена. Може би. — Късият отговор изцеди и малкото сили, които му бяха останали. — Трябва скоро да се махнем оттук. Имам нужда от истинска храна, не от бульон.
Тя се обърна и се втренчи в него. Всеки друг път Джейсън би се възхитил от духа й и дори би я по- дразнил, но не и сега.
— Или ще ми дадеш храната, от която се нуждая, или сам ще сляза до кухнята да си я взема.
— Не ми оставяш голям избор — възкликна тя.
