Едно последно отиване до кухнята, за да се увери, че слугите-французи са си отишли и после щеше да види как е нейният пациент. С повечко късмет той може да спи и тя ще има време да реши как да му каже какво се бе случило.
Къщата бе тиха, бяха я напуснали всички и тя се отправи със скован гръб и натежали крака към Златната стая. Всяка стъпка по дървения под ехтеше глухо и я караше да се оглежда назад с неоснователни страхове. Сега, когато слугите ги нямаше, всеки би могъл да влезе в къщата. Тя и Джейсън трябваше да внимават за това, а също и за по-вероятната опасност някой да е по петите му.
Въздъхна и си наложи да забрави за страховете си, докато влизаше в стаята на Джейсън, затваряйки тихо вратата след себе си. Джейсън пак се бе проснал напреко на широкото легло, с отметнати завивки, излагащи голото му тяло на студения въздух.
Джена раздразнено поклати глава. Този човек щеше да е причина за собствената си смърт, ако не се научеше да спи завит. Бързо и сръчно тя го зави, без да го събуди.
Късно същата вечер тя отново погледна как е, за стотен път този ден, и видя, че продължава да спи. Тя се бе старала да прави визитите си колкото може по-безшумни, ала огънят вече бе изгаснал и стаята бе по-студена, отколкото бе безопасно за състоянието му. Трябваше да стопли стаята. С пестеливи движения тя коленичи до огъня и започна да разравя горещите въглени.
— Колко пъти трябва да ви казвам, че това е работа на прислугата?
Стресната от дълбокия глас на Джейсън, Джена за малко не изпусна месинговия ръжен. Извръщайки се, тя се намръщи от заповедническия му тон.
— А аз колко пъти трябва да ви казвам, че няма да е разумно?
— Тогава нека Алфонс го направи. — Той се усмихна и придърпа одеялото към гърдите си.
Това подейства странно на Джена. Почувства как бузите й пламват. Този мъж и всичко, свързано с него, възпламеняваше кръвта й.
— Извикайте Алфонс да запали огъня.
В първия миг думите му не стигнаха до нея. Все още бе погълната от мислите си.
— Е? — попита той с подчертана рязкост.
Тя примигна, за да се съсредоточи върху въпроса му.
— Алфонс? Алфонс го няма.
И после осъзна какво е казала. Беше глупачка. Трябваше първо да му даде да хапне нещо и после да го уведоми, че хората й са заминали. За да не му позволи да види обърканото й изражение, тя отново се залови да разпалва огъня.
— Защо го няма Алфонс? — настоя Джейсън, надигайки се в леглото.
Не му отговори и за последен път разръчка въглените с ръжена. Огънят пламна. Доволна от постигнатото, Джена си възвърна решителността, изправи се и отупа ръцете си една в друга, преди да се обърне към Джейсън.
— Ще ви донеса малко топла супа.
— Не и преди да ми кажете защо Алфонс не можеше да запали огъня.
Тя го погледна раздразнено.
— Голям инат сте.
Нямаше да я остави на мира, докато не му каже, а точно сега не й бяха останали сили да му се противопоставя. Вече се бе случило твърде много и запасите й от издръжливост се бяха изчерпали. Защо пък да не му каже и да приключи с това?
Поемайки си дълбоко дъх, тя изправи рамене.
— Алфонс сигурно вече е излязъл на пътя, водещ към Брюксел.
— Какво?
Мощният му рев дойде едновременно с лумването на огъня зад нея, разгорял се с отмъстително прехвърчащи искри. Гневът на Джейсън я накара да отстъпи крачка назад и тя усети как топлината изгаря полите й. Беше уловена между две първични сили и не знаеше от коя да се бои повече.
Спокойно скръсти ръце, за да спре треперенето им. Тръгна към леглото.
— Наполеон е избягал от Елба и се е насочил към Париж. Луи напусна града преди два дни. Алфонс и английската ми прислуга са на път към Брюксел.
Преди да успее да довърши, Джейсън се отпусна тежко върху възглавниците и изстена. Звукът сякаш бе издаден от разярен бик или от някой, който страдаше непоносимо. Джена се втурна към мъжа, сърцето й заби лудо от страх, че може отново да му е зле.
— Джейсън, о, Джейсън! — каза тя, гърдите й се разкъсваха от болка.
Щом се наведе над Джейсън, застина шокирана, когато ръката му се отмести от челото и откри очите. Бяха се превърнали в опасни цепки, в които проблясваше гняв и спотаено отчаяние. Жилите на врата му се бяха издули, а мускулите на раменете му бяха изопнати от сдържана ярост.
Ръцете й увиснаха отстрани на тялото. Не можейки да си обясни какво става, тя тихо прошепна:
— Джейсън?
Той удари с юмрук по възглавницата, калъфката се разкъса и из въздуха захвърча перушина.
— Проклятие! Целият свят знае за бягството на Наполеон. Най-важната информация, до която съм се добирал от десет години насам, и не успях да я предам навреме.
Сега тя разбра. Той се ругаеше за нещо, което смяташе за личен провал. Много внимателно тя сложи ръка върху неговата.
— Вината не е ваша. Вие не бяхте в състояние да станете от леглото, камо ли да стигнете до Брюксел.
Той отблъсна ръката й и стисна силно очи. С внезапно уморен глас изрече:
— Вървете си. Трябва да помисля какво ще правя сега.
Непреклонно изтънялата линия на устата му не търпеше възражение. Наранена и без да знае кое е най-доброто, тя направи крачка към вратата. Той се нуждаеше от нея.
— Няма да си тръгна.
В продължение на цяла вечност той лежеше неподвижен, със затворени очи и набран около бедрата чаршаф.
— Ужасна жена — изръмжа той накрая, печална усмивка изкриви добре оформените му устни. — Притежавате повече кураж от мнозина мъже.
Тя се засмя тихо, радостна, че вече не е толкова ядосан на себе си и благодарна повече, отколкото й се искаше да се замисля, че й бе позволил да остане.
— Навярно защото съм се грижила за по-упорити и своенравни мъже от онези, с които сте се срещали.
— Хитруша. — Устните му се отпуснаха. И тогава очите му, тези наситенозелени кладенци, които отразяваха най-съкровените му чувства, станаха златисти.
Тя принадлежеше на друг мъж и си забрани да нарушава обещанието си, защото Джейсън събуждаше у нея чувства, които преди не знаеше, че съществуват. Трябваше да прояви повече воля.
Насилвайки се да се усмихне закачливо на изкушението, което представляваше Джейсън в момента, Джена каза:
— Може да съм хитруша, но вие ме принуждавате да бъда такава. А сега — тя се отдалечи от него, за да може да си възвърне самообладанието — ще ви донеса малко бульон. Трябва бързо да се възстановите.
Клепачите му се спуснаха надолу.
— Джена, вие казахте, че всички слуги са тръгнали? — Тя кимна. — Значи сме сами в къщата?
Не знаейки дали той й се сърди, тя открито срещна погледа му.
— Да.
— И Наполеон е на свобода?
— Да.
— Защо останахте? Аз не съм ви никакъв. Допреди няколко дни дори не знаехте, че съществувам.
Какво би могла да му отговори? И тя не разбираше. Несъзнателно зарови пръсти в дантелата около китката си.
— Вие сте ранен. Ако ви бях оставила, можеше да е фатално или някой щеше да ви открие… — Тя си
