Ако го преместеше, състоянието му можеше отново да се влоши. Ако го оставеше сам, шансът това да стане бе много голям. С измамно тих глас Ричи повтори:
— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? Аз съм ти годеник и щом ти казвам, че трябва да тръгнеш, ще тръгнеш.
Джена се взря в него и видя, че очите му са изпълнени с омраза. В дъха му се прокрадваше сладникавата миризма на коняк и й се прииска да си запуши носа. Времето застина, докато тя изучаваше изкривените му от яд черти, сгърчената му уста и блясъка на напомадената му черна коса под трепкащата светлина на светиите от стената. Винаги бе знаела, че Ричи е разглезен, сега започваше да мисли, че може би е и зъл.
Също толкова внезапно, колкото я бе сграбчил, той се отмести от нея и тя се отпусна на стената. Неочакваното му действие наруши потока от мисли в главата й и тя я тръсна, за да се освободи от представата за Ричи като злодей. Умората я караше да си въобразява разни неща.
Когато го погледна отново, Ричи си беше просто Ричи — един разглезен млад мъж, който в това отношение не се различаваше от връстниците си аристократи. Той просто беше кръстът, който тя щеше да има нещастието да носи.
— Попитах те — Ричи подчертаваше всяка дума с едва прикрита злоба — защо не можеш да напуснеш Париж?
Тя примигна, за да има възможност да се съвземе. Нямаше да й е от полза, ако отново му се противопостави, а и много вероятно бе той да почне да души наоколо за причината. Тогава щеше да открие Джейсън, а тя не можеше да позволи това.
Като се отдели от стената и направи няколко крачки, за да се отдалечи от Ричи, тя каза:
— Просто ме изненада, това е всичко. А ти как разбра, че Луи е напуснал Париж?
Той й се озъби:
— Как се осмеляваш да ме разпитваш? Луиджи ти позволяваше да се грижиш за работите му, но той беше импотентен старец. Аз не съм и ще правиш каквото ти кажа.
Кръвта й кипна и на езика й беше да го наругае, както заслужава.
— Извинете — прекъсна ги Алфонс. Той хвърли предупредителен поглед към Джена, преди да се поклони почтително на Ричи. — Милорд, без да искам, чух разговора ви и мисля, че сте постъпили много умно, като сте дошли веднага да предупредите графинята.
Думите на Алфонс подействаха на Ричи като балсам върху рана и Джена се учуди на промяната, която успяха да предизвикат. Малко почтително отношение и нейният годеник ставаше мек като памук. Характерът му наистина бе променлив — нещо, което тя не биваше да забравя.
— Нищо чудно, че чичо ми те е ценял — каза Ричи на лакея, самонадеяността му го обгръщаше като мантия. Насочвайки отново вниманието си към Джена, той откри бели остри зъби в крива усмивка. — Ако беше дошла с мен тази вечер, както си му е редът, и ти щеше да чуеш новината за Луи, както я чух аз. Британският посланик обяви, че френският крал е избягал миналата вечер около полунощ.
Джена беше шокирана от това, което чу. Щом британският посланик е казал, че Луи е избягал, значи е истина. Трябваше начаса да напуснат Париж. Но сега бе невъзможно да премести Джейсън. Той беше твърде слаб.
С ръце, свити в юмруци и скрити в гънките на роклята, тя съумя за говори спокойно:
— Благодаря ти, Ричи. Трябва да се приготвим за тръгване колкото може по-скоро. — Без да даде на Ричи възможност да отговори, тя каза на Алфонс: — Моля ви, идете и събудете слугите. Нека започнат веднага да прибират багажа, но само най-необходимото. Аз ще се погрижа за леля Хестър. — И за Джейсън. Обръщайки се отново към Ричи, тя каза: — Ще се срещнем с теб на пътя за Брюксел при зазоряване.
Вместо да си тръгне, Ричи не помръдваше.
— Имаш ли пари за това пътуване?
Джена успя да запази самообладание въпреки изтощението и безпокойствата. Само Ричи би могъл да й зададе такъв безцеремонен въпрос за финансовото й положение. Тя отговори рязко:
— Имам достатъчно. Сега ти предлагам да се прибереш вкъщи и да си опаковаш багажа. Нямаме много време, преди французите отново да са се събрали под знамето на Наполеон, трябва да напуснем Париж.
Отвратена и нетърпелива да уреди собствените си неща, Джена се завъртя на пети и забърза в полумрака на коридора към стаята на Хестър, без да дочака отговора на Ричи. Нямаше нито време, нито сили да се коси заради неговия егоизъм.
Не желаейки да изплаши Хестър, Джена почука тихичко. Като не получи отговор, завъртя месинговата топка на вратата и влезе вътре. Стаята беше тъмна, с изключение на малкото петно светлина, което хвърляше върху спящата Хестър свещта, държана от леля й запалена винаги до леглото.
Джена бързо отиде до леглото и нежно побутна пълното рамо на Хестър.
— Лельо, събуди се.
Още няколко такива раздрусвания и Хестър най-после отвори подути, сънливи очи.
— Кк-какво… к-какво… Ти ли си, Джена? — Озърна се из стаята, после отново погледна Джена. — Дори не се е развиделило. Защо ме будиш толкова рано?
— Мила лельо — каза Джена търпеливо, — не искам да те плаша, но трябва веднага да напуснеш Париж. Луи е избягал и Наполеон скоро ще се появи.
Изправяйки се рязко в леглото, с килната бяла муселинена нощна шапка с дантели, Хестър изстена:
— О, господи, о, господи! Какво ще стане с нас, щом тоя дявол е избягал на свобода. Той ще ни избие всичките, докато спим.
Джена сдържа въздишка на нетърпение. Не беше сега време да мъмри Хестър заради страховете й. Май леля й не беше далеч от истината.
— Всичко е наред, скъпа. Наполеон още го няма. Имаме време да избягаме, но трябва да станеш веднага и да си приготвиш куфара с най-необходимото.
Хестър заклати нагоре-надолу глава в знак на съгласие, кръглото й лице беше олицетворение на страха.
— Да, да, веднага ще го сторя.
— Така е добре — каза Джена, гласът й бе спокоен. Иначе Хестър можеше да се поддаде на страховете си. — Точно след половин час бъди във фоайето. Слугите ще са там и каретите ще чакат.
— Да, да — избъбра Хестър, измъквайки се изпод натрупаните завивки, но изведнъж се спря, с единия крак върху студения дървен под. Лицето й се сбръчка в стремежа й да се съсредоточи и тя обърна подозрителни очи към Джена.
— И ти ще си там, нали?
Джена срещна погледа на леля си открито, знаейки, че това ще е една от многото битки, които щеше да й се наложи да води в ранните сутрешни часове. Нежно, но твърдо каза:
— Ще съм там да ви кажа довиждане. Но сега няма време да го обсъждаме. Трябва да си събираш багажа.
Обърна се и тръгна към вратата, не желаейки да влиза в спор за решение, което бе дошло от само себе си. Никой и нищо не можеше да я накара да остави Джейсън.
— Пак този
Джена си пое дълбоко въздух, за да овладее раздразнението, което думите на леля й предизвикаха, но не можеше да изключи опасностите, така директно изложени от Хестър. Тя беше всичко, което имаше майка й, да не говорим за чувствата на Хестър — за тях възрастната жена не спомена нищо. Но Джена знаеше колко я обича леля й.
Досега не беше се замисляла за майка си и леля си; обзеха я противоречиви чувства. Джейсън сигурно щеше да умре, ако го остави сам. А ако го вземе с тях, той пак може да умре, пък и ще изложи останалите на опасност. И двете възможности бяха неприемливи, тъй че тя не би могла да остави Джейсън.
Всичко, което Джена успя да каже, бе:
