— Защо стоиш така, Джена? Очаквам от теб да ме посрещаш, както се полага на мъж, който след дванайсет месеца ще ти стане съпруг.
Думите на Ричи увиснаха във въздуха. С натежали крака тя измина разстоянието, което ги отделяше, и накрая се озова на площадката до него. Подаде бузата си за целувка, неспособна да му предложи устните си. Примирението по отношение на този брак бе нещо, до което бе стигнала отдавна, но нямаше желание да отива отвъд необходимото. Обикновено Ричи не възразяваше.
— Хайде, хайде — каза той закачливо. — Що за посрещане е това? Очаквам повече от една братска целувка.
Ръцете му я обгърнаха и притеглиха, докато двамата се озоваха лице в лице. Беше само няколко сантиметра по-висок от нея и имаше крехко телосложение. Знаеше, че ако иска да направи сцена, би могла да се измъкне от прегръдката му, ала тя бе дала дума, а целувката в края на краищата си е само целувка и нищо повече.
Устните му бяха влажни, докато я насилваше с езика си да отвори уста. Тя потръпна от отвращение. Съпружеското легло нямаше да е удоволствие.
Миришеше на скъп парфюм, какъвто би носила жена. Бе дошъл при нея от последната си любовница. Мислеше, че се е примирила с това, понеже не беше за първи път. Преди никога не бе имало значение, защото не го обичаше, защо трябваше да има и сега?
След цяла вечност той се отдръпна от нея. Тя отстъпи назад и спокойно каза:
— Ще отидем ли в трапезарията? Още не съм закусила.
Без да дочака отговор, мина покрай него с високо вдигната глава и царствена походка.
— Студена кучка — каза той достатъчно високо, за да го чуе.
Не му отговори. Ако трябваше да отвърне на думите му, сигурно не би премълчала какво мисли за него и похожденията му. Но нямаше да го стори. Той беше бъдещият й съпруг и тя му дължеше лоялност — за това, ако не за друго.
Щом влязоха в трапезарията, те седнаха един срещу друг и изчакаха, докато им сервират закуската и Майкълс излезе от стаята. Ричи не беше дошъл тук, за да я целуне, а после да я обиди. Не, тя знаеше, че той е тук за пари, но щеше да започне със същите думи. Винаги започваше с тях.
— Джена — каза той, тъмните му очи омекнаха и я загледаха умолително, — ние ще се женим. Можеш да си позволиш да отговориш на ласките ми.
Тя отхапа малко от яйцето, после от препечената филийка и отпи кафе. Винаги бе едно и също. Той се нуждаеше от пари и можеше да измисли само един начин, за да ги поиска. Опитваше се да я предразположи към ласки, а щом не успееше, избухваше и накрая се държеше помирително. Колко пъти още ще може да си повтаря, че не е лош, само недостатъчно зрял.
С въздишка на примирение тя попита:
— Колко ти трябват?
— Десет хиляди франка. Снощи изгубих много.
— Десет хиляди? — Това бе повече от обичайното. Знаеше, че той превишава издръжката, определена му в завещанието на Луиджи, защото предната седмица й бе поискал пет хиляди.
— Ами — изхленчи той — вината е твоя. Ако не си беше тръгнала от мадам Дьо Пре толкова рано снощи, аз нямаше да се отегча и да си потърся друго развлечение. И сега нямаше да се нуждая от толкова много.
Ако не си беше тръгнала по-рано снощи, сега Джейсън можеше да е мъртъв. Кокалчетата й побеляха, докато стискаше вилицата.
— Ричи, съмнявам се, че моето тръгване е било причината да прахосаш толкова. Но — тя вдигна ръка, за да възпре протестите му — ще ти напиша чек. — Така беше по-лесно.
Той се усмихна самодоволно, но тя видя негодуванието, спотайващо се в очите му. Не бе понесъл добре обстоятелството, че Луиджи остави всичките си пари и имущество на нея, дори великолепния дворец в околностите на Венеция. Колкото и да се опитваше да го скрие, Ричи негодуваше, че тя държи в ръцете си цялото богатство. Не можеше да го вини.
Ричи си тръгна скоро след като получи това, за което бе дошъл, и Джена побърза да се премести в библиотеката. С въздишка на облекчение се настани в огромното кресло. Богатата ламперия от махагоново дърво и дебелите зелени завеси правеха стаята тъмна и тя се нуждаеше от двата големи сребърни свещника на бюрото си, но уединението тук си струваше сумрака. Пък и в камината гореше весел огън, който повишаваше настроението й и изпращаше вълни от топлина, пропъждащи студа от предната нощ.
Париж в началото на март бе неприятно студен. Отдавна беше забравила за скрежа, който покриваше Шотландия по това време на годината. Но може би не го бе забелязвала заради топлотата на родителите й към нея — тяхното единствено дете. Споменът бе горчиво-сладък. Любовта им я бе накарала да повярва, че един ден и тя ще е толкова щастлива.
Пропъди фалшивите илюзии. Трябваше да уреди сметката за санаториума на майка си. Написа набързо една бележка за секретаря си, напомняйки му да плати.
Надигайки се, уви шала по-плътно около себе си. Беше крайно време да отиде да види болния. Спря я почукване по вратата.
— Джена — каза Хестър през тясната пролука, която бързо се разшири, за да пропусне пълната фигура на възрастната жена. — Това… това създание още ли е тук? — Потрепера и тялото й се затресе.
Джена присви устни, мислейки в първия момент, че става дума за Ричи, но после разбра, че леля й има предвид Джейсън. Усмивката й я напусна, щом леля й дойде под светлината от камината и свещите на стената. Очите на Хестър бяха подути и зачервени от недоспиване.
— О, лельо — каза Джена и побърза да улови старата жена за ръката, повеждайки я към коженото кресло, от което току-що бе станала. — Ела, огънят ще стопли студените ти ръце. Ще позвъня за чай.
— Да, може да ми помогне — отвърна Хестър с треперещ глас. — Но ще се почувствам много по-добре, ако се отървеш от този нехранимайко. Цяла нощ не съм мигнала от страх да не ме нападне, докато спя.
Джена стисна устни, за да не прихне. Сега не беше моментът да се шегува със страховете на Хестър. Сядайки наблизо, тя каза:
— Скъпа моя лельо, нехранимайкото се казва Джейсън и е твърде слаб да стане дори от леглото, камо ли да те нападне. Но за по-голяма сигурност накарах Майкълс да увеличи прислугата, а сега при болния е Алфонс.
— Този Джейсън, както го наричаш, е висок мъж. Сигурна съм, че Алфонс няма да може да го спре, ако се случи нещо. Той просто трябва да си върви!
Майкълс влезе с таблата и те замълчаха, докато той не си отиде. Джена наля една чаша силен чай, добавяйки три лъжици захар и много сметана.
— Заповядай, скъпа — подаде тя чашата на Хестър. — Разбирам притеснението ти, но човекът е ранен. Съжалявам, че не си спала добре, бих искала да не беше така, но не мога да го изхвърля на улицата. Просто не мога. — Очите й умоляваха Хестър да я разбере. — Още повече че е бил нападнат.
Забеляза как очите на леля й се разшириха от ужас, а възлестите й пръсти се разтрепериха, докато посягаше към чая си. Леля й, горкичката й леля, изглеждаше състарена с няколко години, но тя не можеше да пропъди Джейсън.
— Така си и помислих — каза Хестър, след като отпи голяма глътка чай.
— Само че, нали разбираш, скъпа — Джена бе решила да приключи с неприятния разговор, — това означава, че някой е по петите му или го мисли за мъртъв. А ние не познаваме нападателя му, така че по- добре да си мълчим за Джейсън.
Хестър посегна за парче кейк и отхапа малко, преди да отговори.
— Най-добре ще е за него да се върне в тинята, откъдето го измъкна. — Още една хапка и тя свърши с кейка, въздъхвайки заради изтерзания вид на Джена. — На Луиджи това нямаше да му се хареса. И на Ричи няма да се хареса.
— Не бива да казваш на Ричи — реагира рязко Джена. — Той е такъв бърборко, че утре цял Париж ще е
