Нито от омразата на баща си.
Нито от подвизите на Бандита на тенекиената чаша.
— Как ти се струва Пиърс? Добре ли е? — обърна се тревожно към викария Дафни.
Приятелят й премигна изненадано и погледна към другия край на класната стая, където младият мъж стоеше сред пискащите от възторг деца, вторачени в Ръсет, който беше разпрострял като ветрило червеникавата си опашка.
— Ами да, изглежда прекрасно. Децата са очаровани. Вашето сдържано лисиче се е сприятелило с него. Дори мис Редмънд, на която трудно може да се достави удоволствие, се усмихва. Според мен появата на съпруга ти е доста успешна — обясняваше свещеникът, без да отделя очи от смръщените вежди на младата жена. — Какво те притеснява, Кокиче?
Тя повдигна неуверено рамене.
— Не съм сигурна. Пиърс беше толкова загрижен напоследък. Като че ли нещо го тревожи, но е решил да не го споделя с мен.
— Не забелязах подобно нещо, когато бях в Маркам миналата седмица.
— Положението се влоши оттогава.
— Питала ли си го?
— Разбира се. Но той така и не ми отговори. Нито пък отрече, че е разтревожен. Просто променя темата на разговор. — Тя наклони озадачено глава. — Би ли поговорил с него, господин викарий?
— Какво точно искаш да му кажа?
— Убеди го, че не трябва да пази за себе си своите затруднения. Напомни му, че любовта не означава само нежност и страст. Тя включва и приятелство, и доверие. Той те уважава, господин викарий. Ако някой изобщо може да го убеди да споделя с мен, то това си ти.
В очите на Чеймбърс проблеснаха разбиращи искрици.
— Знаеш точно какво тревожи съпруга ти, нали?
— Да, имам своите подозрения. Но това е без значение. В този случай Пиърс трябва да дойде при мен, не аз при него. Моля те, ще поговориш ли с него?
— Добре, Кокиче. Както излиза, днес двамата ще трябва да обсъдим още един проблем.
— Благодаря — стисна ръката му младата жена. — Вече се чувствам по-добре.
— Дафни? — повика я Пиърс. — Би ли дошла да обясниш на децата нашия проект?
Тя се усмихна и отиде при съпруга си, като пътьом се спря да вдигне изтощеното лисиче от пода.
— С огромно удоволствие.
— Какъв проект? — попита Тими.
— Как ви се струва идеята да ни помогнете при слагането на новия покрив на училището?
— Ний да ви помогнем? — Очите на Уилям едва не изскочиха от орбитите си. — Ама ний ни знайм как съ строи!
— Нито пък ние — усмихна се Дафни. — Затова наехме работници, които да се заемат с тази задача. Търпеливи и изпълнени с разбиране работници, които няма да имат нищо против да им помагаме.
— Ура!
— И това не е всичко — наклони гордо глава към съпруга си тя. — Изглежда вече разполагаме с достатъчно средства, за да построим ново училище напролет. Не е ли прекрасно това, мис Редмънд?
— Хм? — Учителката се бе вторачила в Пиърс с глуповато изражение на лицето. — Да, чудесно.
— Чухте ли к’во каза Дафни, мис Редмънд? — попита Тими, вперил поглед в своята учителка. — Шъ си имаме ново училище! Имаме много пари.
Мис Редмънд премигна. Този път вниманието й беше действително насочено към тях.
— Ново училище? Но откъде, за Бога…?
— Бас държа, чи за него шъ плати херцогът — възкликна Уилям.
— Наистина ли сте херцог? — заинтересува се едно от по-големите деца.
Младият мъж повдигна крайчеца на устата си.
— Да, така изглежда.
— Хей, Дафни, та тогаз ти си херцогиня — информира я Тими.
— Да, точно така — съгласи се тя.
— А сега вече можем ли да погалим Ръсет? — Очевидно благоговението на Тими към новопридобитата титла на Дафни бледнееше пред вълнението, породено от нейното лисиче.
— Само, ако го галите един по един, и докато го държа. Ръсет малко се страхува от непознати. Фактът, че разпери така опашката си обаче е добър знак. — Тя погали копринената козина на животното, като му шепнеше нещо гальовно, докато то не повдигна глава и не потърка с любов муцуна в косите на господарката си. — Мисля, че вече е готов — обяви тя. — Тими, би ли дошъл пръв, тъй като идеята беше твоя?
Докато децата се отдаваха на насладата от контакта си с Ръсет, викарият се приближи до Пиърс.
— Може ли да поговорим за малко насаме? — попита шепнешком той.
Младият мъж се отдели от групата, убеден, че вниманието на учениците бе прекалено погълнато от горския обитател, за да забележат неговото отсъствие.
— Какво ти дойде наум, господин викарий?
— Пазачите ти със сигурност са те уведомили, че още на другия ден след вечерта, която прекарах с вас в Маркам, аз отидох в Рътланд.
— Говори ли с Елизабет?
— Да — въздъхна Чеймбърс. — В началото тя се шокира доста. Струваше й се невероятно, че би могла да получи граждански развод. Но аз й предадох всичко, което ми каза ти, Пиърс, и в крайна сметка тя се съгласи да остави бъдещето си в твои ръце. — Изражението на свещеника се смекчи, а в очите му блесна особена, изпълнена с нежност светлинка, очевидно причинена от някакъв спомен. — Явно Елизабет е успяла да съхрани в себе си онази искрица, която помня от времето на младостта й. И благодаря на Бога за това.
— Веднага ще се свържа с адвоката си и ще го помоля да наеме най-добрия, най-дръзкия специалист по бракоразводните дела в Англия — започна да крои на глас плановете си Пиърс. — А после, непосредствено след партито в Бенчли, ще отида в Лондон, за да се срещна с двамата. — Устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Бедният Холингсби. През последните седмици превърнах в истински хаос подредения му живот. Сега, все така покрай мен, ще му се наложи да присъства на още една уникална правна процедура. Но подозирам, че той по свой начин ще изпита удоволствие от това предизвикателство. С нетърпение очаквам развитието на нещата. — Погледите на двамата мъже се срещнаха. Проницателността се примесваше с признателност. — Благодаря ти.
— За какво?
— Задето разговаря с Елизабет. Струва ми се, че и двамата си даваме прекрасно сметка доколко решението й е повлияно от твоето окуражаване.
Разговорът им бе прекъснат от гръмък смях.
Пиърс се обърна и се засмя при вида на Дафни, която се опитваше да свали Ръсет от мястото, което очевидно му се бе сторило най-безопасно — главата й.
— Явно на животното му стига за днес.
— Твоята любов към Дафни. Ти я прие и я приюти в сърцето си.
Младият мъж повдигна вежди при неочакваните думи на викария.
— Това не би трябвало да те изненадва. Не и след последния разговор миналата седмица.
— Не ме изненадва. Но може би трябва да подсилиш този факт, не заради мен, а заради самия себе си.
— Защо?
— Защото любовта има много лица, някои от които е лесно и естествено да бъдат проучени, а други — не. Красотата на най-трудно поддаващите се от тях е такава, че разбереш ли веднъж дълбините им, имаш пред себе си целия живот, за да се радваш и възхищаваш на блясъка, който сам си изкопал от недрата.
