роклята и я задърпа, докато я разкъса. Слугинята не издържа и се разпищя.
— Ама че глупачка!
От балната зала се появи виконтесата, без очевидно да забелязва друго, освен бъркотията и неприятната глъчка.
— Виж какво направи, невнимателно създание такова! Знаех си, че не трябва да се поддавам на молбите ти да те оставя на работа. Трябваше отдавна да те уволня. Не само че си слаба и проста, ами си и несръчна и негодна за нищо.
Кучето, чуло ядосания глас на своята господарка, без да губи време, пусна роклята на младата жена и се завря в килера.
— Но, мадам… — Момичето показа с ръка към изчезващата фигура на животното, но дори в този момент съзнаваше, че беше прекалено късно. Белята беше сторена. Тя примирено отпусна ръце и зачака наказанието си.
Същото стори и Дафни, притаила се, незабелязана от никого, в една ниша във вестибюла и сдържа дъха си в очакване на присъдата.
Тя се оказа много по-сурова, отколкото си беше мислила.
— Опаковай си веднага нещата. Искам да напуснеш дома ми незабавно.
Момичето вдигна глава.
— От дома ви? Но, миледи…
— Не искам да чувам нито дума повече. Решението ми е окончателно. — И виконтесата пристъпи с явно отвращение покрай момичето. — Ще повикам някой от лакеите, за да уреди проблема с почистването на тази бъркотия. А когато се върна, очаквам да не те видя тук.
Дафни видя как пръстите на слугинята мачкаха нервно ръба на роклята й.
— Ами надницата ми, мадам? — Тя сякаш едва успя да изрече този въпрос.
— Надницата ти ли? — вирна брадичка виконтесата. — Не само че няма да ти платя нищо, ами едвам се сдържам да не те ударя. Имаш късмет, че съм дама и следователно ще се сдържа.
— Работих цяла седмица, лейди Бенчли.
Момичето смело поддържаше своето, но гласът й потрепера и сърцето на Дафни се сви заради унижението, което слугинчето бе принудено да преживее.
— Храната, която получаваше беше щедра компенсация за жалките ти опити да работиш. А сега си тръгвай, преди да съм наредила да те изхвърлят. — И виконтесата вдигна полите си и се запъти нанякъде.
Дълго време момичето не каза нищо, просто стоеше неподвижно и безмълвно като замръзнало на мястото си. Беше прекалено далеч от Дафни, за да може да види изражението й, но треперещите й рамене не оставяха съмнение, че плаче.
След малко успя да се овладее и се запъти към слугинското отделение, а по бузите й се стичаха сълзи.
Без да се поколебае за миг, младата жена тръгна след нея, развълнувана до дъното на душата си.
Някъде по средата на коридора момичето се обърна и изчезна в една от миниатюрните стаички.
Дафни я последва без да се замисли.
— Добре ли сте? — избъбра тя.
Слугинята се обърна, за да я погледне, а очите й се разшириха от изненада.
— Коя сте вие?
Младата жена не отвърна. Не можеше. Единственото, което успя да стори, бе да гледа втренчено, сърцето й се вледени, тъй като отново се изправи пред агонизиращия призрак от своето детство. Тези очи — тъмни, бездънни, изразителни. Бяха я преследвали в продължение на дванайсет години.
— Коя сте вие? — повтори въпроса си момичето и отстъпи крачка назад.
Със стегнато от болка гърло Дафни се опита да намери както нужните думи, така и гласа си. И може би щеше да успее, ако точно в този момент очите й не бяха попаднали върху простото шкафче до леглото на момичето.
След което всякакви опити да говори бяха забравени.
А там, с немигащ и абсолютно непроменен след тези дванайсет години поглед, стоеше раздърпаният, незаличим спомен от детството на Дафни.
Куклата от „Дома на вечната надежда“.
19
— Мадам, моля ви? Коя сте вие? Защо сте тук?
Дафни дочу въпроса й като през някаква парализираща я мъгла. Наложи си да отговори и да отвлече вниманието си от онзи съдбоносен ден, променил живота й завинаги.
— Казвам се Дафни Торнтън. — Гласът й звучеше странно, напрегнато. — Аз… — Тя облиза устни. — Видях несправедливия начин, по който се отнесе към вас лейди Бенчли. Простете, но исках да се уверя, че сте добре.
Момичето сведе ресници и се обърна да събира вещите си.
— Свикнала съм с подобно отношение. Работата е там, че се нуждая страшно много от тази работа, сега, при положение, че… — Устата й се затвори. — Много мило от ваша страна да проверите, мадам. Но ви уверявам, че се чувствам чудесно. — Тя сгъна две износени рокли, после прибра четката и гребена. — По- добре да тръгвам.
— Къде ще отидете?
В очите й прочете същата онази безпомощност.
— Още не съм мислила за това. Всъщност — добави едва чуто тя, — не съм сигурна, че това има някакво значение.
Дафни препречи пътя й.
— За мен има значение. — Никога досега не беше изпитвала толкова отчаяно желание да помогне. — Как се казвате?
— Сара.
— А фамилното ви име?
— Кук. — Момичето взе чантата си и погледна предпазливо към непознатата си доброжелателка. — Мадам, не бих искала да ви се сторя невъзпитана, но защо ви интересува името ми? Както и самата аз?
„Може би боговете ми дават още един шанс“ — помисли си Дафни и тази прекрасна перспектива изпълни сърцето й с радост и надежда. Преди дванайсет години тя бе само едно дете, затворничка на баща си, и не бе могла да се доближи до момиченцето, което ги наблюдаваше с неодобрение и ужас в огромните си очи, притиснало куклата към себе си така, като че от това зависеше животът й.
Но сега вече Дафни беше свободна.
А с помощта на съдбата — и на Пиърс — Сара също щеше да бъде свободна.
— С вас не се срещаме за първи път — започна да обяснява предпазливо младата жена, като се молеше да намери верните думи, тъй като знаеше, че нямаше да има друга възможност да подаде ръка.
Сара наклони глава.
— Сигурно се бъркате. Вие сте дама, а аз — слугиня. Освен това съм в Бенчли само от два месеца.
— А преди това?
— Преди това работех в кръчма. Съмнявам се, че я знаете. Надали ходите из източните покрайнини на Лондон.
— Сара. — Дафни затвори вратата и се облегна на нея. — Нямаме много време, така че ще бъда пряма. Съпругът ми е херцог Маркам.
В очите на слугинята заинтригувано проблеснаха искрици.
— Виждам, че и до вас са достигнали някои от клюките — продължи младата жена. — Всъщност, в това няма нищо чудно, при положение, че работите в дома на лорд и лейди Бенчли. Значи знаете, че Пиърс получи съвсем наскоро своята титла?
— Чух само, че бил богат, но без титла, а сега е още по-богат, и то херцог — отвърна предпазливо Сара.
