— Мама ми я даде същата сутрин, когато ме остави на стълбите на приюта. — Гласът на Сара звучеше задавено. — Тогава я видях за последен път. Намериха тялото й на другия ден в Темза.
Дафни я прегърна силно, като се закле наум да направи всичко възможно това крехко и в същото време смело момиче отсега нататък да не познае друго, освен щастие.
— Хайде — успя да каже най-после тя. — Елате да приберем моите неща. Ще си говорим, докато събираме багажа. Вече реших коя ще бъде вашата стая в Маркам. Има прекрасна гледка към градината, а первазът на прозореца е достатъчно широк, така че Тилда да може да стои върху него.
— Почакайте. — Внезапно Сара я хвана за ръката и я дръпна. — Не мога да ви причиня това, не и след като се държахте към мен така мило, както никой досега не се е държал. — Тя сведе ресници, за да скрие мъката, причинена от отказа й. — Не мога да дойда с вас, Ваше Височество. Искам — повече, отколкото дори можете да си представите — но не мога.
— Защо? — Дафни бе смаяна от този внезапен обрат. — Защо не можете да дойдете?
Мълчание.
— Можете да ми се доверите, Сара — промълви тя. — Кажете ми за какво става дума.
— Бременна съм. — Това бе излагане на фактите, но в никакъв случай не показ на срам или угризения. — Точно заради това се чувствах непрекъснато замаяна и безсилна. И пак заради това не мога да приема предложението ви, колкото и да ми се иска. Да ви затруднявам с моето положение, а след това и с детето си, би означавало да постъпя нечестно и несправедливо към вас, към херцога и към децата, които ще уча.
— А бащата на бебето?
— Не проявява интерес да се сдобие с дете и съпруга — довърши вместо нея Сара. А след това вирна гордо и предизвикателно брадичка. — Ще излъжа, ако не призная, че Джеймс не ми даде да разбера ясно това още от самото начало. Но то не промени нищо. Нито любовта ми към него, нито болезненото желание да имам дете от него. Аз искам това бебе, Ваше Височество, искам го повече от всичко друго на земята. И не само заради Джеймс, а и защото копнея за шанса да дам на моето дете онова, което аз самата никога не съм имала: майка, която да го обича достатъчно, за да не го изостави. — И слугинята постави покровителствено ръка върху все още плоския си корем. — Можете ли да ме разберете?
— Да. Много по-добре, отколкото предполагате. — Бузите на Дафни блестяха от сълзи. — И високо ценя вашата откровеност. А сега вече готова ли сте да тръгнем?
Сара зяпна.
— Все още ли ме искате?
— По-силно от преди — отвърна убедено младата жена. — Този, който може да говори с такава нежност за децата, е идеалният кандидат за учител. Освен това ще имате нужда от подходящи условия за вас и бебето. Ще се погрижим да ги получите. — Дафни отвори вратата и вдигна чантата на Сара. — Струва ми се, че вече можем да потегляме към Маркам.
Пиърс крачеше дълбоко замислен пред чакащата карета. Тази вечер, в резултата на презрителните забележки и арогантни хвалби на Бенчли, чашата на търпението му бе преляла. Повече не можеше да се прави, че не чува вътрешния си глас, който го подтикваше да действа.
Въпреки конфликта в душата му, Бандитът на тенекиената чаша отново щеше да се появи на сцената.
Пиърс бе започнал несъзнателно да обмисля подробностите.
Беше почти приключил, когато след трийсетина минути Дафни се появи от къщата, придружена от слугинята, която лейди Бенчли бе смъмрила малко по-рано.
— Бихте ли натоварили и това? — Младата жена се спря пред лакея и му подаде куфара на прислужницата.
— Разбира се, Ваше Височество.
Дафни се обърна към съпруга си, а очите й говореха много по-красноречиво от думите.
— Пиърс, това е Сара Кук. Тя току-що прие да стане учителка в Маркам, което ще реши всичките ни проблеми във връзка с децата. Всъщност, тя дори има възможност да тръгне веднага с нас. Сара, моят съпруг, Пиърс Торнтън. — Намигване. — Известният херцог Маркам.
— Ваше Височество — направи реверанс момичето.
— Щастливи сме да ви приемем при нас, Сара. — Макар и да не разбираше точно какво става, младият мъж сляпо поде инициативата на жена си. — Известен ли? — усмихна се той.
— Точно така. — Дафни се наклони със заговорнически вид към него. — Очевидно колоритният начин, по който се издигна, се е превърнал в тема за разговор сред представителите на висшето общество.
— Поласкан съм. — Устремният брътвеж на съпругата му не можеше да го заблуди. Вперил поглед в лицето й, той прочете нямата й молба и не я остави безответна. — Вече се извиних от името на двама ни. — И той отвори вратичката на каретата и направи път на дамите. — Ще тръгваме ли?
Каретата се запъти към железния портал на имението Бенчли. От проницателните му очи не се изплъзна начинът, по който Сара сви нервно длани в диплите на полата си в очакване обясненията на Дафни.
Тя от своя страна мълча, само докато излязоха на главния път. Тогава, след като къщата се скри от погледите им, тя се обърна към Сара и се намръщи, щом забеляза безпокойството й.
— Няма причина за тревога. Свършено е с предишния ви живот. А сега се отдайте с цялото си сърце на новия. — Дафни погледна за момент многозначително към съпруга си, преди да продължи. — Утре сутринта започваме да правим учебните планове за децата в Маркам. Естествено ще се посъветваме и с родителите им, за да изберем такива часове, които няма да пречат на работата им. Ами да, надявам се, че с известни усилия ще можете да започнете да ги учите още другата седмица.
Пиърс кимна едва забележимо, за да даде знак на съпругата си, че е разбрал. Сара прехапа устна и се обърна към младия мъж.
— Сър, мисля, че трябва да знаете това — нямам опит с обучаването на деца. Нямам нужната квалификация за това.
Очите му проблеснаха развеселено.
— Явно моята съпруга не мисли така. И, тъй като вече съм се убедил в безпогрешността на инстинктите й, ще си отбележа само колко сте откровена, а на твърдението ви няма да обърна внимание.
— Аз… Благодаря ви, сър.
— Няма защо.
Сигурен, че ще узнае подробностите по-късно от жена си, Пиърс се върна към предишните си размишления. Въртеше се, без да може да си намери място и поглеждаше часовника си.
— Надявам се дамите да нямат нищо против, че помолих кочияша да спрем за малко.
— Разбира се, че нямаме — увери го Дафни, макар веждите й да се вдигнаха въпросително. — Къде ще спираме?
— В Уелингбъро. — Познаваше достатъчно добре съпругата си, за да не бъде заблуден от безгрижния й тон. Точно така, както бе прозряла вътрешния му конфликт, сега чувстваше безпокойството му. А той не можеше да стори нищо, за да я успокои, сега, след като вече бе взел това решение. — Трябва да взема някои документи, които ще са необходими за срещите ми в Лондон през идната седмица. Няма да ми отнеме повече от няколко минути. Уелингбъро ни е на път.
— Разбира се — преплете пръсти Дафни. — Двете със Сара ще използваме времето, за да се опознаем по-добре.
Настана мълчание, което се проточи чак докато каретата спря пред дома на Пиърс в Уелингбъро.
— Връщам се веднага — увери ги той, скочи пъргаво от екипажа и закрачи по алеята.
Къщата беше потънала в мрак и той запали свещ, за да освети вестибюла. Странно колко студено и запуснато му се стори всичко, мислеше си той, като оглеждаше стените. А съвсем неотдавна това бе неговият дом. Сега обаче бе просто една къща.
Домът му беше при Дафни.
Той се зае пъргаво с работата си. Вдигна една дъска от пода, бръкна под нея и извади оттам някакъв дребен предмет. Беше го скрил на следващата сутрин след сватбата си, докато съпругата му още спеше
