— Без титла и без баща — уточни младата херцогиня.
— Да.
— Детството му е било истински кошмар, Сара. Ад на земята, който вероятно никой в тази бална зала не би разбрал.
— Защо ми казвате всичко това?
— Защото вие бихте могли да го разберете.
— Аз ли? Защо? Защото и двамата сме израснали без привилегиите, които дават титлите и богатството?
— Не. Защото и двамата сте израснали в „Дома на вечната надежда“.
Мълчание.
Слугинята бавно се отпусна върху леглото и притисна треперещите си ръце към лицето си.
— Откъде знаете това? — прошепна тя.
— Защото точно там сме се срещали двете с вас. Преди дванайсет години. — Дафни си пое дълбоко въздух. — Баща ми е безчувствен човек, който мисли, че всички деца без семейства трябва да бъдат изхвърлени на улицата, а тези, които им помагат да бъдат пребивани, докато се научат на покорство. Уви, и тогава, и сега, бях обявена за опозиционерка. Когато станах на осем години, той реши да промени убежденията ми, като ме насили да се убедя лично в ужаса, наречен приют. Приютът, който избра, беше „Домът на вечната надежда“. — Мъчителна пауза. — Първо ви видях как помпахте вода в градината, а после отново, когато си тръгвахме. Вдигнах от земята куклата ви. — И младата жена посочи към нощното шкафче, върху което бе останала последната все още неприбрана вещ на слугинята. — Баща ми я захвърли на пода. Вие се спуснахте, за да я спасите… — Тя не довърши изречението си, като с усилие се бореше с напиращите сълзи. — Не очаквам да си спомняте. Но аз никога не забравих този случай.
Сара стоеше пребледняла, а устните й потрепваха от вълнение.
— Не мога да разпозная лицето ви. Но инцидентът? Него си го спомням. И как да не го помня? Никога дотогава не бях виждала някой като вас, освен в сънищата си. Спомням си, че си мислех колко елегантно бяхте облечена, колко красива изглеждахте… и колко щастлива.
— Щастлива — повтори с горчива ирония младата жена. — Тогава — не. Но сега? Да, и то много. Съдбата ми се промени из основи благодарение на Пиърс. Той ми даде радост, надежда, бъдеще. — Тя постави колебливо длан върху рамото на Сара. — А, ако ни позволите, бихме могли да сторим същото и за вас.
— И всичко това само заради някакъв епизод от детството ви?
— Епизод, който ме преследва от осемгодишната ми възраст. Без да говорим за удоволствието, което ще изпита съпругът ми, ако ви помогне да заживеете по-добре.
— Как? — попита очевидно изпълнена със скептицизъм Сара.
— Точно се готвехме да се извиним и да си тръгнем от Бенчли. Елате с нас в Маркам.
— Да не би да ми предлагате работа?
— Стига да искате.
— Както видяхте току-що, не съм особено силна. Поради същата тази причина ме изгониха и от кръчмата. Особено сега, когато… — Гласът й секна.
— Маркам е огромен. Сигурна съм, че ще намерим нещо не така изтощително за вас, каквото е носенето на огромни подноси. — На Дафни й се искаше най-вече Сара да дойде в дома й не като член на прислугата, а като гостенка. Инстинктът й обаче я предупреждаваше, че гордостта на момичето нямаше да й позволи да приеме нещо, което в нейните очи щеше да изглежда като милостиня. Тя трескаво се опитваше да се сети за някаква физически ненатоварваща служба, която можеше да предложи на Сара.
— Говорите изключително добре — избъбра тя.
На устните на момичето се появи лека усмивка.
— За едно израснало на улицата дете, имате предвид.
— За човек, който никога не е имал възможност да учи както трябва.
— Учех се сама. Четях всяка книга, до която успеех да се добера — философия, поезия, романи — всичко.
— Също като Пиърс. За нещастие малко хора притежават вашата способност и предприемчивост. — Докато говореше, в главата й започна да се оформя идеята, която търсеше. — Сара, какво бихте казали да преподавате?
— Да преподавам ли?
— Да. Да преподавате английски в Маркам. Не знам защо не се сетих веднага за това.
— Не ви разбирам, мадам.
— Сара — стисна ръцете й Дафни. — Маркам се е намирал в летаргия в продължение на години. Едва сега започваме да го пробуждаме. И за това ми е нужна помощта ви. Имаме цяла армия от слуги и, благодарение на ревностните усилия на Пиърс — стотици арендатори. Следователно понастоящем в Маркам живеят орди от прекрасни деца, които биха могли да се възползват от вашите знания и опит, без дори да им се налага да излизат от имението.
— В селото има ли училище?
— Да, но много малко деца имат възможност да го посещават. Родителите им просто не могат без тяхната помощ. А така няма да им се налага да се лишават от помощта им. Ще организираме вечерно училище, или такова, което започва рано призори, в зависимост от нуждите. И заниманията ще се водят поотделно, тъй като не можем да очакваме от петгодишните да учат едно и също с тринайсетгодишните.
— Но аз нямам нужната квалификация — запротестира Сара.
— Позволявам си да не се съглася с вас — отвърна младата жена. Вие сте необичайно квалифицирана. Можете да предложите на тези деца не само знания, а и младост и ентусиазъм. И най-важното — надежда, живото доказателство, че могат да очакват нещо повече и да успеят. — В очите й проблесна радост. — Помислете за това, Сара. Помислите за промените, които бихте могли да направите.
Момичето наблюдаваше изпитателно лицето на Дафни.
— Сериозно ли говорите?
— Абсолютно сериозно. Ще помислите ли върху предложението ми?
Нова едва забележима усмивка.
— Не е ли по-добре първо да обсъдите това с херцога? Може би той няма да сподели ентусиазма ви.
— Няма за какво да се притеснявам в това отношение. — И младата жена наклони въпросително глава. — Вашият отговор?
— Моят отговор ли? — повтори очевидно смаяна слугинята. — Простете за дързостта ми, мадам, но ме питате така, сякаш имам къде другаде да отида.
— Имате. Ако чувствате, че тази работа не е подходяща за вас или пък, след като видите Маркам, решите, че не бихте могли да го приемете като свой дом, тогава с Пиърс ще се погрижим да се установите някъде другаде.
— Просто така?
— Просто така.
Сара преглътна с усилие.
— Не знам как да ви благодаря.
— Не искам благодарностите ви. Искам вашата компания. Ще дойдете ли в Маркам с нас?
За част от секундата Сара сякаш се поколеба, разкъсвана от някакъв вътрешен конфликт, но след това кимна.
— С удоволствие, мадам.
— Прекрасно! — засия младата жена. — Трябват ми няколко минути да приготвя багажа си. И след това можем да тръгваме. — Обърна се, но погледът й падна върху парцаливата кукла. Тя се усмихна и я вдигна нежно. — Цели дванайсет години се чудех как се казва.
Пълен с мъка поглед.
— Тилда. По-точно Матилда. Така се казваше майка ми.
— Тилда — повтори тихо Дафни. — Красиво име.
