Младата жена го погледна объркана.
— Събирах ги.
— Очевидно. Но защо?
Тя премигна.
— Защото се възхищавам много от него. Защото е герой. Според мен той е един от най-големите герои на нашето време, въпреки неортодоксалните си методи.
— Колко трогателно. — Пиърс захвърли вестника, като се бореше с новия, изгарящ пристъп на ревност.
— Не разбирам защо това те ядосва. — Дафни стана от леглото, без да отделя напълно объркания си поглед от лицето му. — Не може да ме обвиняваш, че одобрявам действията на човека, който взема от богатите и алчните и раздава на нуждаещите се.
— Не, защото го одобряваш. Но това — и той посочи към вестниците, — не е одобрение, а прекалено голямо внимание.
Младата жена се разкъсваше между желанието си да се разсмее и раздразнението си.
— Този разговор е смешен.
— Защо? Защото се вълнувам от факта, че съпругата ми засвидетелства подобна нарастваща привързаност към друг мъж ли?
— Друг мъж?! Единствената ми връзка с този бандит са тези статии, Пиърс. В никакъв случай не бих определила това като скандална връзка. Едва съм говорила с… — Тя не довърши мисълта си и се изчерви силно.
— Едва си говорила с него?! — хвана се незабавно за думите й Пиърс. — Значи си се срещала с този несравним бандит!
— Само веднъж — отвърна глава Дафни. — През нощта, в която ограби Трагмор. Събудих се по време на кражбата. Разменихме по няколко думи, нищо повече.
— И къде го завари? В библиотеката? В дневната?
— Не — отвърна едва чуто тя. — В моята спалня.
— В твоята спалня? — повтори съпругът й.
— Да. Беше влязъл, за да вземе бижутата ми. Събудих се и му помогнах. — Тя си пое дълбоко въздух и повдигна гордо глава. — Помолих го да дари нощната си плячка на приюта „Дом на вечната надежда“. Той се съгласи. А после поставих тенекиената му чаша и бижуто в нея върху възглавницата на баща ми.
Едно мускулче на бузата му потрепера.
— Имаш ли представа какво щеше да направи с теб баща ти, ако бе открил какво си сторила?
— Разбира се. Но тогава това не ме разубеди. И сега не би ме разубедило. Бих постъпила по същия начин, ако се наложи. Както и ти.
Пиърс не можеше да оспорва подобна логика. Но и не можеше да се пребори с болезненото чувство, че е предаден, пък дори и да беше абсурдно.
— Разкажи ми за него?
— За Бандита? Няма нищо за разказване. Както казах, говорихме съвсем малко. Ако имаш предвид външността му, не успях да видя почти нищо от нея. Беше целият в черно, от главата до петите. Напълно скрит. Преправяше и гласа си, говореше с нещо подобно на ръмжене. — Дафни вдигна рамене. — Това е всичко.
— Той докосна ли те? — изненада се от въпроса си съпругът й.
— Да ме докосне ли? — Цветът се бе върнал на бузите й. — Струва ми се, че докосна косите ми.
— Струва ти се?
— Добре де, да, докосна косите ми. Това несъмнено беше жест на признание. Не направи никакви неприлични аванси, ако имаш това предвид.
— А би ли разбрала, ако беше направил?
Очите й се разшириха.
— Моля?
— Ти беше толкова невинна. Как би разбрала, ако някой ти прави аванси?
Дафни присви устни.
— Доколкото си спомням разпознах твоите аванси, въпреки липсата на опит. — Обви ръце около кръста му. — Държиш се неразумно, знаеш ли.
— Мислиш ли, че може да бъде другояче? — отвърна младият мъж, като я придърпа към себе си и вплете пръсти в косите й. — Луд съм, откакто открих тези вестници и едва не изгорях, докато чаках да се събудиш и да ми обясниш. И наистина си давам сметка за всяка безумна дума, която изскача от устата ми. Говоря като побъркан, съзнавам го, но не мога да се възпра. Аз, съвършеният комарджия, невъзмутимият, уравновесеният, олицетворението на разума. Аз ревнувам от някакъв призрак! Нощен мародер, който съществува по-скоро във въображението на хората, отколкото в действителност. Дявол да го вземе! — Той поклати смаяно глава, поразен от абсурдността на цялата ситуация. Какво ли щеше да каже съпругата му, ако разбереше, че мъжът, от когото я ревнуваше, беше не друг, а той самият? — Изглежда съм си загубил разума.
— Не — рече Дафни и потърка буза в ризата му. — Сърцето може би, но не и разума. Колкото до твърдението ти, че говориш като побъркан, смея да не се съглася с теб. При дадените обстоятелства и двете са напълно разбираеми. — И тя положи длан от лявата страна на гърдите му. — Уязвимостта ще намалее, щом приемеш веднъж истината: че рискът, от който се страхуваш, е неоснователен и несъществуващ.
— Дафни! — Очите му проникваха дълбоко в нейните, името й излезе сякаш дълбоко от гърдите му.
— Обичам те! — промълви тя. Думите й бяха като лек за измъчената му душа. — Само теб! Винаги теб!
Затворът, който носеше в себе си, най-после капитулира под изпълнените с нежност опити на съпругата му да събори здравите стени. Безсмислената ревност, която бе доминирала сред чувствата му само допреди малко, отстъпи под напора на нещо много по-силно и на съзнанието, че, след като веднъж бе изрекъл на глас думите, кръгът щеше да се затвори и никой, дори и Бандитът, не би могъл да унищожи връзката помежду им.
Пиърс повдигна дланите й към устните си, решил по-твърдо от когато и да било, да произнесе на глас това, което знаеше, че съществува наистина и по този начин да излезе от емоционалната изолация, в която някога умишлено се бе потопил.
— Искам да ти кажа тези думи — започна той.
Съпругата му го накара да замълчи, като постави леко пръсти върху устните му.
— Вече го направи. Не е нужно да ги казваш.
— Напротив, нужно е. Нещо повече, аз искам да ги изрека. — Младият мъж целуна деликатните венички по китките й, ухаещата кожа на ръцете и раменете. Пръстите му бавно очертаха дантелените контури на нощницата там, където слизаха към гърдите й. — Но искам да ги кажа по свой начин.
Дафни бе вторачила поглед в ръката му, а дишането й бе започнало да се учестява.
— По твой начин ли?
— Ъхъ. — Видя как бузите й порозовяха и собственото му тяло също се развълнува. — Трийсет години чаках да кажа тези скъпоценни думи, чиито смисъл мислех, че никога няма да узная. Затова, моля те, прости ми, че имам малко егоистично желание във връзка с обстановката, в която да ги кажа.
— Как искаш да…
Въпросът на младата жена заседна в гърлото й, когато Пиърс хвана долния край на нощницата й и я вдигна над главата й.
— В леглото — отвърна той, като се опиваше от безупречната й голота, а огненият му поглед я накара да потрепери. — Когато съм дълбоко в теб. Когато мога да наблюдавам лицето ти, всяко негово изражение, когато мога да видя, да вкуся, да се насладя на всяка твоя реакция, докато ти го казвам, да ти го покажа как е на усещане. Съгласна ли си?
Дафни кимна замаяна — думите на съпруга й я подлудяваха.
— Може ли веднага? — попита шепнешком тя. — Не мисля, че ще мога да чакам.
— И аз чаках прекалено дълго вече. — Младият мъж смъкна припряно дрехите си, разхвърля ги в безпорядък из стаята и последва Дафни върху леглото. — Никакви задръжки, моя красива съпруго —
