изкашля се свещеникът. — Не съм запознат с всички подробности около твоето минало. Но съм свидетел на твоето настояще и надявам се, на бъдещето ти. И повтарям, ти наистина си късметлия. Любовта на Дафни принадлежи единствено на теб и това е наистина безценен дар, който не може да се купи с пари. Но Дафни е не по-малко щастлива. Защото, независимо дали си даваш сметка за това или не, твоята любов пък е предназначена единствено за нея.
Сякаш за да потвърди този факт, откъм килера долетя смехът на младата жена и, подобно на топъл летен ветрец, проникна чак до сърцето на съпруга й. Той кимна предпазливо.
— Няма да оспорвам онова, което сам знам, че е вярно. Въпреки това, истината е смайваща. В продължение на трийсет години разчитах единствено на себе си. Трябва ми време, за да свикна с това.
— Доколкото си спомням, разполагате с цялото време, което ви остава, „докато смъртта ви раздели“.
— Така е. — Младият мъж потъна за дълго в мълчание. А после вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Сега вече разбирам защо те обича толкова много Дафни. Ти наистина си изключителен човек.
— Връщам комплимента.
Ново мълчание.
— Имаш нещо друго наум — рече тихо Чеймбърс. — Чувствай се свободен да го споделиш с мен.
— Добре. Ти познаваш отдавна бащата на Дафни. Мислиш ли, че ще изпълни нашата уговорка?
— Виждам, че си притеснен.
— И основателно.
— Очевидно познаваш Харуик не по-зле от мен.
— Прекалено добре — гласеше горчивият отговор. — И фактът, че се е спотаил така, ме кара да се чувствам нервен.
— Може би за него е достатъчно отмъщение да има свободен достъп до парите си.
Пиърс се изсмя сухо.
— Едва ли. За него отмъщението означава да ме види да се гърча в ада.
— В такъв случай ще бъде горчиво разочарован. Твоят ад е останал в миналото.
Лека усмивка, която беше овладяна почти незабавно.
— Господин викарий, доколкото разбирам познаваш отдавна и маркизата, нали?
— Елизабет? Да, от много години.
— Тогава може би ще ме осветиш и по един друг въпрос, който ме тревожи. Мислиш ли, че майката на Дафни би намерила нужната сила, за да се разведе?
Погледът на Чеймбърс бе по-скоро тъжен, отколкото изненадан.
— Някога отговорът ми може би щеше да бъде „да“. Но сега? След двайсет и една години тормоз? Сериозно се съмнявам. — Той впери очи в покривката на масата. — Трябва ли от това да си направя извода, че възнамеряваш да помогнеш на Елизабет да се освободи от брака си с Харуик?
— Точно така.
— А на каква основа? Изключителна жестокост от страна на съпруга ли?
— Като се има предвид физическото насилие, което е трябвало да изтърпява, да, несъмнено. Но не мисля да приключа само с църквата. Ще поискам издаването на законодателен акт, който да гарантира развода на маркизата.
Този път викарият трепна.
— Първоначално предположих, че имаш предвид развод a mensa et a thoro — гарантирана от църквата раздяла, с цел да предпази Елизабет от жестокостта на Харуик. Но законен развод? Това е нещо нечувано.
— Необичайно, господин викарий — стисна решително челюсти младият мъж. — Раздялата, за която спомена, има изисквания, с които не съм съгласен. Елизабет ще бъде в безопасност, вярно е, но също така ще трябва да остане сама до края на живота си, без възможност да се омъжи отново. Нещо още по-лошо — Дафни ще бъде обявена за незаконно дете.
— Ще трябва да представиш искането си пред Горната камара.
— Пред съда и пред Горната камара — поправи го Пиърс. — Готов съм и за двете. И сигурно можеш да разбереш защо. Преживях какво ли не през тези трийсет години, през които бях копеле. По-скоро бих продал душата си, отколкото да позволя Дафни да бъде дамгосана като незаконно дете. Единственият начин да избягна това, е да осигуря за майка й както църковен, така и законен развод.
Викарият си пое бавно и дълбоко въздух.
— Надали някой повече от мен желае щастието на Елизабет. Но това, което искаш, може да бъде дадено извънредно рядко дори на мъж. Елизабет е жена. Това прави намеренията ти почти невъзможни, даже да разполагаш с неограничено богатство и влияние.
— Както вече ти казах, аз съм изключително голям комарджия, който се е захващал с много по- рисковани и странни неща от това, и винаги е успявал. Колкото до богатство и влияние, имам предостатъчно и от двете. Мога да осъществя този развод, уверявам те. Но само при условие, че майката на Дафни го пожелае истински, толкова силно, че да ми позволи да се боря за свободата й.
— Тя ще бъде отлъчена от обществото, от всичките си познати.
— Възможно е. Мислиш ли, че това би била достатъчна причина, за да се откаже?
— Не — отвърна замислено свещеникът, очевидно потънал в спомените си. — Дълбоко в Елизабет се крие същото независимо и силно момиче, което познавах в младостта си.
— Съгласен съм. Аз сам забелязах следи от това момиче.
Погледите на двамата мъже се срещнаха.
Чеймбърс се изкашля.
— С какво бих могъл да помогна?
— Да поговориш с нея. Струва ми се и двамата знаем, че теб ще те послуша.
— Добре тогава, Пиърс. Ще се опитам.
— Готвачката се върти над първото блюдо, за да изпипа всичко до съвършенство — обяви Дафни, когато в този момент влезе в трапезарията. — Опитах го лично и мога да ви уверя, че е божествено. Тя обаче като че ли не е чак толкова уверена. В резултат на това целият персонал, и лакеите, и слугините, които сервират храната, се опитват да я убедят да остави творението си в опитните им ръце. Кой ще надделее, ще разберем всеки момент. — Внезапно младата жена спря да говори и погледът й пробягна от лицето на съпруга й към това на викария. — Какво обсъждахте така разгорещено?
— Теб — отвърна Пиърс и се изправи. — Викарият току-що ми припомни за големия ми късмет и за прекрасния ми вкус при избора на съпруга.
— И мнението на мъжа ти съвпадаше с моето — добави Чеймбърс.
Дафни се изчерви.
— И двамата сте пристрастни. Освен това, ако има някой късметлия, то това съм аз. Колко жени могат да се похвалят, че вечерят с двама толкова героични мъже едновременно. — Тя се усмихна на съпруга си, докато се настаняваше на масата. — Като говорим за героичност — обърна се към госта си тя, — Пиърс каза ли ти, че възнамерява да дари печалбата от последните си инвестиции — почти двайсет хиляди лири — на енорийското училище? А с тази сума можем да осигурим не само нов покрив, а и цяла нова постройка, по- здрава, по-топла, може би дори тухлена, плюс новите плочи и учебници — проблеснаха очите на младата жена. — Дори по-голяма заплата за мис Редмънд. Ами да, нашата унила учителка може най-после да не издържи и да се усмихне, дори и да се засмее.
— Не, не го е споменал. — По лицето на викария преминаха хиляди емоции. — Господ да те благослови, Пиърс. Подобна щедрост надминава всякакви слова.
— Не е нужно. — Изражението на младия мъж стана непреклонно. — Децата се нуждаят и от любов, и от надежда, за да оцелеят. Аз имам средствата да им осигуря надеждата, а сърцето на Дафни е достатъчно голямо, за да ги дари с любов. Ако двамата с нея успеем, тези деца никога няма да узнаят, какво значи да бъдеш безпомощен и нежелан.
В очите на младата жена пламнаха радост и гордост, последвани от други, по-особени искрици.
— Господин викарий, какво ще кажеш ние с децата да помагаме при строежа на новото училище? Знам, че нямаме нужните умения — побърза да добави тя, забелязала изненаданото изражение на госта. — Може
