Със замъглен от сълзи поглед, младата жена прегърна стария си приятел.
— Толкова се радвам, че си тук.
— Аз също.
— Позволи ми да ти налея от брендито, преди да се разкисна окончателно като някоя глупачка. — И, като се бореше със сълзите си, тя се спусна към бюфета.
Изражението на викария свидетелстваше за дълбоко задоволство, когато се обърна към Пиърс.
— Благодаря, че ме поканихте.
Пиърс поклати глава.
— Ти си се грижил за съпругата ми в продължение на двайсет години, утешавал си я, когато е нямало към кого другиго да се обърне и ни венча, без да задаваш въпроси или да ни критикуваш, въпреки хаоса, който предшестваше доста нетрадиционната ни брачна церемония. Аз съм този, който трябва да ти благодари.
— Ти обичаш Дафни — отвърна тихо с типичната си проницателност викарият. — Това са единствените благодарности, от които се нуждая.
След тези прости думи, той отиде да вземе брендито си. Младият мъж остана още малко на мястото си, като се чувстваше така, като че го бяха ударили. Все още беше развълнуван от размяната на чувства с Дафни отпреди малко и изнервен от силата на емоциите си. В това състояние декларацията на Чеймбърс му бе дошла прекалено много.
Пиърс си пое дълбоко въздух, като се опитваше да възвърне самообладанието и способността си да размишлява трезво. Въпросът не беше в това, че заключението на викария бе погрешно или пък че беше кой знае какво откритие. Беше си дал сметка за любовта си към Дафни още преди седмици, а може би и месеци. Но да чуе тези съдбоносни думи произнесени на глас и то не от неговата любима, когато потръпваше в обятията му или се сгушваше до него, а от трето лице, което на всичкото отгоре споменаваше не за чувствата на Дафни към съпруга й, а за неговите към нея. Боже, ударът беше зашеметяващ.
— Пиърс, ще пиеш ли бренди?
Озадаченият тон на младата жена говореше, че не му задаваше за първи път този въпрос.
— Да, с удоволствие бих пийнал бренди точно сега. — Пиърс се приближи до бюфета, пое предложената му чаша, пресуши я на един дъх и си наля още една.
— Добре ли си? — попита Дафни.
— Не съм се чувствал по-добре. — Той изгълта и втората доза и си наля отново.
— Мисля, че съпругът ти е просто нервен — рече, видимо развеселен, Чеймбърс. — Може би посещението ми се е оказало по-голямо изпитание, отколкото е очаквал.
— Действително — загледа се мрачно в чашата си младият мъж.
— За какво, за Бога, говорите вие двамата? — заинтересува се Дафни. — Нищо не може да изнерви Пиърс, а камо ли една вечеря с приятели?
— Може би това е било вярно някога, но вече не е. — Викарият отпи от своето бренди. — Не и откакто му стана съпруга, Кокиче. Сега всичко, което засяга теб, засяга и твоя мъж. И точно така би трябвало да бъде. Той ще се грижи за теб и ти ще бъдеш в безопасност.
Пиърс вдигна очи.
— В безопасност ли? Да не би Трагмор…?
— Не, нищо подобно. — Чеймбърс подкрепи думите си с енергично движение на главата. — Говорех по принцип. Не съм виждал Харуик, откакто двамата подписахте споразумението си. Нямах намерение да ви тревожа.
— Сигурен ли си, че не си го виждал? Дори в Рътланд?
— При нито едно от посещенията ми.
Младата жена огледа подред и двамата мъже.
— Ходил си в Рътланд? — обърна се най-после към викария тя.
— Исках да се уверя, че майка ти е добре — усмихна се той. — И тя действително се чувства добре, както сама знаеш.
— Бяхме при мама миналата седмица. — После наклони глава към съпруга си. — Значи си знаел за посещенията на викария?
— Да, пазачите на имението ми казаха.
— Не си споменавал нищо. — Дафни повдигна вежди. — Както, впрочем, и мама.
Младият мъж изви нагоре единия край на устата си.
— Макар да съм израснал на улицата, мисля, че майката надзирава децата, а не обратното.
— Съгласна съм. Въпреки това, тя можеше да спомене за това.
— Да не говорим пък колко кратко беше посещението ни — премигна дяволито Пиърс. — Двете едва бяхте отворили уста да побъбрите и каретата вече ни носеше обратно към Маркам. Едва имахме време за чая, а какво остава за приказки. Изглежда двамата с теб изненадващо силно сме се привързали към това имение. Само си подадохме носа извън него и едвам издържахме до завръщането си. Интересен поврат на съдбата.
— Нека да напълня пак чашата ти, господин викарий — побърза да предложи Дафни, а очарователната червенина по бузите й говореше на съпруга й по-ясно от всичко друго, че бе разбрала какво искаше да каже.
— Имам още бренди в чашата си — отвърна Чеймбърс, който сякаш едвам се въздържаше да не се разсмее. — Но затова пък съм порядъчно гладен — добави той, като великодушно даде възможност на своята любимка да отвлече вниманието си. — Не знам какво е приготвила вашата готвачка, но ухае превъзходно.
— Прекрасно! — посочи развълнувана към масата младата жена. — Моля, заповядайте. Ще отида в кухнята да проверя, дали е готово първото блюдо.
И тя се изнесе от трапезарията горе-долу така скорострелно, както и Лангли.
Ухилен до уши, Пиърс наблюдаваше бягството на съпругата си, като си мислеше колко дяволски възбуждаща беше нейната невинност, колко опияняваща бе за него всяка нова страна от характера й, която откриваше. Толкова срамежлива пред хората и толкова страстна в леглото. Неговото красиво, невероятно Снежно пламъче.
— Няма нищо срамно в това един мъж да обича съпругата си — промълви викарият, вперил проницателния си поглед в своя домакин.
— Не, няма. — Настръхнал, Пиърс се приближи до масата и се отпусна в стола си. — Не става въпрос за срам, а за риск.
— Риск ли? — Чеймбърс се намръщи, настани се до младия мъж и незабавно се съсредоточи върху задачата да развие салфетката си. — Странно, но си спомних думите на Дафни, че си бил изключителен комарджия, човек на риска. И пак според нея, акциите на Маркам започнали да се покачват, откакто си приел титлата.
— Има право. Аз съм изключителен комарджия. А това означава и да знаеш какво искаш да заложиш и какво — не. Понякога рискът е просто прекалено голям.
— А понякога изобщо няма такъв.
Едно мускулче на челюстта на Пиърс се раздвижи.
— Дафни е дълбоко влюбена в теб. Ти си щастливец, който няма нищо за губене, а вместо това може да спечели всичко.
— Нищо за губене ли? Позволявам си да не се съглася с теб, господин викарий. Целият съм потънал в неизвестни води и съм заложил нещо, което никога не съм предполагал, че притежавам и което не мога дори да си представя да загубя. Накратко, аз съм ужасен. — Младият мъж изви глава. — Каза, че съм бил щастливец. Е, аз пък никога не съм разчитал на късмета, нито пък той някога ми е бил съюзник. През целия си живот съм се борил за това, което ми е било нужно: храна, пари, оцеляване. Всяка битка съм печелил със собствената си кръв и пот. А сега ми е предложен рядък и безценен дар, от който се нуждая много повече, отколкото от всички останали неща взети заедно. — Той си пое рязко и дълбоко въздух. — И аз непрекъснато съм в очакване да ми го отнемат.
— Ти си един прекрасен, състрадателен човек, Пиърс. А никога ли не ти е минало през ума, че този Божи дар няма да ти бъде отнет? Че може би, след живота, който описваш, си го заслужил напълно? —
