би няма да успеем да правим друго, освен да подаваме инструментите на строителите. Помисли си само колко съпричастни биха се почувствали децата, за прекрасното усещане да работим един до друг, за да създадем нещо важно за всички ни. Ами да, ще бъдем като едно семейство. Това няма ли да ги научи на един от най-важните уроци в живота: че уважението, сътрудничеството и упоритият труд водят до успех? Няма ли да ги изпълни с чувство за добре изпълнен дълг? Или съпричастност? Или гордост?
— Достатъчно — засмя се викарият. — Не се наемем да споря с теб, Кокиче. Нито пък се сещам за някаква причина да не участваме в реставрацията на училището.
— Пиърс? — обърна се Дафни към съпруга си, в очакване на неговия отговор.
Той повдигна крайчеца на устата си.
— Декември е, скъпа моя. Времето не е особено подходящо за подобни работи.
— Но покривът е стар и прогнил. Няма да издържи до пролетта. — Младата жена изправи рязко гръбнак, осенена от нова идея. — А какво ще кажете, ако поправим покрива веднага, а оставим строежа за пролетта? Така ще имаме достатъчно време да наемем архитект, който пък ще разполага с цели три месеца, за да създаде възможно най-добрия и подходящ за новото училище проект. Ще се захванем с тази работа непосредствено след разтопяването на снеговете. И ще имаме пред себе си цялото лято и есента, за да я завършим.
Пиърс се разсмя от сърце.
— Как бих могъл да споря с подобен необуздан ентусиазъм? Планът ти е прекрасен. Още утре ще се свържа с нужните работници. Можем да смятаме, че новият покрив вече е готов.
— О, Пиърс, благодаря ти — обърна се импулсивно към съпруга си Дафни и го прегърна. — Кога ще можем да съобщим това на децата? Срещите с тях ми липсват, а и толкова ми се иска да се запознаете. А може би ще успеем най-после да убедим и Ръсет да дойде с нас.
— Господин викарий? — обърна се към госта си младият мъж. — За кога предвиждаш следващото си посещение в училището? Тримата с моята съпруга и нейната лисица бихме желали да дойдем с теб.
— През следващите няколко дни ще бъда зает от важни дела — отвърна Чеймбърс, като изгледа многозначително своя домакин. — Какво ще кажете за следващата седмица?
— Прекрасно — съгласи се веднага Пиърс.
— Не, не е прекрасно. — Видът на Дафни беше определено недоволен. — За другата седмица сме приели първата си празнична покана. Виконт Бенчли дава коледно парти в имението си в провинцията. Съгласихме се да отидем още преди няколко седмици.
— Бихме могли да се извиним — предложи съпругът й.
— Не я изкушавай — рече предано викарият. — Ако трябва да избира между елегантния бал и следобедът в училището, Дафни несъмнено би се спряла върху второто. — Вече със сериозен вид, той взе ръката на своята любимка. — Искам да отидеш, Кокиче. Малко забавления няма да ти се отразят зле. Освен това радостта, която двамата със съпруга ти изпитвате, когато сте заедно, е заразителна. Може да повлияете и на другите.
— Но децата?
— Кога започва партито?
— Тръгваме за Бенчли в сряда.
— Прекрасно. Значи ще посетим училището в понеделник. Как ви се струва?
— Ще бъде чудесно — стисна ръката на приятеля си Дафни. — Благодаря ти, господин викарий. — После погледна към стройното момиче, което влезе в трапезарията с поднос с три димящи купи със супа от ангинар. — Най-после! Първото пристигна. Поздравления, Джейн. Страхувах се, че никога няма да успеем да убедим готвачката да даде супата си. А сега побързай да се върнеш и си сипи една купичка и за теб, както и за останалите от прислугата. Готвачката е направила достатъчно за цяла армия.
— Да, мадам, много е направила — заклати глава слугинята, а лицето й се озари от искрена усмивка. — Благодаря, мадам. — И тя излезе от трапезарията.
— Само почакай да опиташ това — обърна се гордо към викария младата жена. — Нищо чудно да решиш изобщо да не си ходиш.
Два часа по-късно, преял с печен фазан, задушени гъби, йоркширски пудинг и лимонов пай, Чеймбърс бе съгласен с думите на своята приятелка.
Той побутна настрани чинията си и изпъшка:
— Беше права, Кокиче. Не се само, че не искам да стана от подобна, отрупана с лакомства маса, ами се опасявам, че не бих могъл да го сторя, дори да желаех това. Погълнах такова количество храна, че няма да мога да стоя прав, камо ли да ходя.
Дафни се засмя и стана.
— Защо не отидем в гостната? Сигурна съм, че като побъбрим и изпием по още една чашка бордо… — Тя прекъсна насред думите си, олюля се и се опита да се хване за някакъв несъществуващ предмет.
Пиърс я подхвана непосредствено преди да падне.
— Тя припадна — съобщи с изопнати черти на лицето викарият.
— Бяла е като платно — успя да изрече младият мъж, който беше не по-малко блед от съпругата си. Бързо я пренесе в гостната и я постави внимателно върху един от диваните. — Снежно пламъче? — погали я нежно по лицето той и прибра падналите върху челото й коси. Тъй като тя не се обади, той се обърна парализиран към викария. — Какво да правя?
Чеймбърс веднага прецени ситуацията. Пиърс беше на ръба на паниката.
— Иди в спалнята на Дафни. Сигурен съм, че ще намериш там шишенце с амоняк.
Младият мъж присви очи.
— Това и преди ли се е случвало?
— При определени случаи — да.
Притесненията му видимо намаляха.
— Когато мръсното копеле я е било.
— Отивай за амоняка, Пиърс — инструктира го спокойно викарият. — Дафни ще се оправи.
Този път младият мъж се подчини, изкачи стъпалата две по две и нахлу в спалнята на съпругата си като обезумял.
— Лили! — изрева той и без да чака отговор, започна да рови из нещата върху тоалетката на Дафни, като търсеше трескаво въпросното шишенце.
Нищо.
Нощното й шкафче.
Изви се бясно, прекоси стаята и отвори чекмеджето на нощното й шкафче. Шишенцето беше точно насреща му, първото нещо, което забеляза. Грабна го и се спусна към гостната, където викарият, заобиколен от десетина притеснени слуги, слагаше студени компреси на челото на съпругата му.
— Направете ми път — нареди Пиърс. Слугите се подчиниха незабавно. Той коленичи до Дафни и размаха шишенцето пред носа й. — Моля те, любима. Отвори очи. По дяволите, господин викарий, в безсъзнание е вече повече от четвърт час!
— Минаха едва две минути, Пиърс. Виждаш ли? Ето, започва да идва на себе си.
Младата жена размърда глава, бавно отвори очи и премигна.
— Пиърс? — Побутна флакона с амоняк и попипа студения компрес на челото си. — Какво стана? Защо всички ме гледате така?
— Ти припадна, Снежно пламъче. Изкара ми акъла. Добре ли си?
— Да, чувствам се чудесно. Странно. Никога не съм припадала, когато татко… — Видя убийствения поглед в очите на съпруга си и млъкна.
— Добре ли е вече херцогинята, милорд? — попита Лангли.
— Очевидно — да. Въпреки това, ще си легне веднага. — С тези думи младият мъж вдигна Дафни на ръце и се изправи. — Господин викарий, нали ще ни извиниш? Искам Дафни да си почине.
— Разбира се.
— Не се нуждая от почивка — възпротиви се херцогинята.
— Въпреки това, ще си починеш. — Пиърс вече бе прекосил наполовина стаята.
— Господин викарий, не забравяй за посещението ни в училището в понеделник — извика през рамото на съпруга си тя.
