до последната му кражба в имението на Селбърт Мансфийлд и за безсилието на властите да хванат мистериозния призрак, който ограбваше богатите и раздаваше на нуждаещите се.
Пиърс държеше в ръцете си нещо като биография на Бандита на тенекиената чаша.
Младият мъж върна папката обратно в чекмеджето и почувства, че го обзема неразумна, лишена от всякаква логика ревност, която подпали кръвта му. В същото време бе отвратен от абсурдната си реакция. От кого, по дяволите, ревнуваше? Та нали той самият беше Бандита? Да не говорим пък, че Бандитът всъщност не беше човешко същество, а легенда, плод на богатата фантазия на Дафни.
Но той не беше само легенда, дявол да го вземе. Беше мъж от плът и кръв, когото Дафни бе срещнала в интимната обстановка на спалнята си. Двамата бяха стояли възбуждащо близо един до друг, помежду им бяха прехвръкнали искри, а реакцията й на докосването му съвсем не беше плод на неговото въображение. Бандитът също беше мъж и беше желал Дафни Уиндам с всяка своя клетка.
Нещо повече, жената в Дафни също го беше желала.
„Не беше, не може да го бе разпознала“ — спореше сам със себе си за кой ли път той. Беше прекалено наивна.
И все пак го беше гледала с пъстрите си очи, които го хипнотизираха и бяха пълни с обожание. Съзнателно или не, но не беше останала безразлична към него. И досега той я бе извинявал с факта, че за първи път се намираше така близо до някой мъж и следователно бе твърде неопитна, за да разбере какво точно ставаше или да го свърже с нещо реално — с това, което изпитваше в обятията на Пиърс.
Но сега вече беше омъжена жена. И знаеше дяволски добре какво представлява страстта. По дяволите, не просто страст! Експлозивна, поглъщаща всичко друго страст, която се усилваше още повече от факта, че беше влюбен. Тя му принадлежеше и телом, и духом. Какво правеха тогава тези проклети статии в новия й живот като негова съпруга?
Не. Както и да го разглеждаше, резултатът беше един и същ. Неговата жена, макар и влюбена в него, беше увлечена и по друг мъж.
Още докато през главата му мина тази мисъл, Пиърс поклати с укор глава. Боже, та той се държеше така, като че ли Дафни му беше изневерила?
А не беше ли?
Не. Да. В известен смисъл.
Младият мъж изруга под носа си. Разсъжденията му бяха истинска лудост и той го съзнаваше добре, но това само още повече усилваше гнева му. Предателството на Дафни, ако изобщо можеше да се нарече така, беше само в мислите й, а не в действителност. Въпреки това беше непоносимо. Особено тази нощ, когато най-после бе признал пред себе си, че я обича, когато бе особено уязвим поради факта, че подобни емоции бяха нещо съвсем ново за него, той искаше с цялото си сърце тя да бъде завинаги само негова.
Пиърс решително се разположи на ръба на един стол и започна среднощното си бдение. Щеше да чака събуждането й.
И тогава щеше да й се наложи да му обяснява доста неща.
Мъжът със здраво телосложение пристигна в Трагмор точно в уречения час. След като го въведоха в кабинета на маркиза, той извади от джоба на палтото си сгънат лист хартия и запристъпя смутено от крак на крак.
— Имаш ли да ми кажеш нещо? — попита Трагмор и отпи от брендито си.
— Да, сър. Но това, което открих, е по-скоро разочароващо.
— Нека аз сам да преценя това.
— Както желаете. — Мъжът се изкашля. — Лейди Трагмор прие едва трима посетители в Рътланд.
— Така ли? И кого по-точно?
— Първо — дъщеря ви. В компанията на съпруга си.
Маркизът махна нетърпеливо с ръка.
— А третият гост?
Меките бузи на мъжа увиснаха сякаш още повече.
— Викарият от вашата църква.
Чашата на Трагмор се стовари върху масата.
— Чеймбърс? — Очите му светнаха. — Сигурен ли си?
Кимване.
— Сигурен съм. Това от значение ли е?
— Не ти плащам, за да задаваш въпроси, Ларсън, а да отговаряш на тях. — Маркизът се отправи към бюрото си. — И колко пъти викарият е ходил при съпругата ми?
— Два пъти.
— А колко дълго стоя при нея?
Ларсън хвърли поглед към записките в ръката си.
— Около четвърт час първия път, малко повече — втория.
— Дай да видя това. — Маркизът грабна листа и се вторачи в него с огромен интерес.
— Копието е за вас, сър.
— Прекрасно. — И той постави хартията с широк жест върху бюрото си. — Точно това, което се надявах да видя. — Бръкна в джоба си и извади оттам банкнота от сто лири. — Това е за усърдието ти, Ларсън. А сега продължавай да действаш в същия дух.
Детективът премигна и прие банкнотата, а на лицето му се изписаха едновременно удоволствие и объркване.
— Да продължавам ли…? Мислех, че повече няма да имате нужда от моите услуги. Искам да кажа, при положение, че съпругата ви не е сторила нищо недискретно.
— Позволявам си да имам друго мнение. — Устните на Трагмор се разтеглиха от неприятна усмивка. — Сега се нуждая от услугите ти повече от всякога. Затова се връщай на поста си. Очаквам да ми докладваш пак следващата седмица.
Ларсън повдигна рамене.
— Както кажете, сър.
— Добре. Значи се разбираме един с друг. Лека нощ, Ларсън.
— Лека нощ, милорд. — Ларсън се сбогува, стиснал алчно банкнотата, след което я пусна в джоба си.
От гърдите на Трагмор се изтръгна груб смях. Глупакът беше получил своите сто лири. Ако нещата обаче продължаха да се развиват според плановете му, тази сума щеше да изглежда жалка пред възнаграждението, което щеше да получи.
Да, не след дълго маркиз Трагмор щеше да има толкова пари, че щеше да може да пали пурите си с тях.
18
Дафни отвори очи непосредствено след полунощ.
За да види мрачния поглед на Пиърс, вторачен в лицето й.
— Пиърс? — Тя се изправи до седнало положение, като сънено се питаше, защо съпругът й изглеждаше толкова ядосан. — Колко е часът?
— Дванайсет и пет. Спиш почти от три часа.
— Три часа? Явно съм била по-уморена, отколкото мислех. — Тя наклони въпросително глава. — Нещо не е ли наред?
— Да не е наред ли? Да. — Младият мъж скочи на крака, взе вестника от нощното шкафче и й го подаде. — Това не е наред.
Дафни хвърли поглед на вестника. После отново го насочи към съпруга си.
— Това са статиите, посветени на триумфа на Бандита на тенекиената чаша.
— Знам какво е — отряза я той. — Това, което не знам е, защо ги пазиш?
