— Няма. А междувременно се грижи добре за себе си.
— Пиърс, това наистина е смешно — възпротиви се Дафни.
По здраво стиснатите му челюсти обаче разбра, че си губеше напразно времето.
— Къде, по дяволите, е Лили? — попита Пиърс, когато я сложи в леглото й.
— Пуснах я да излезе тази вечер.
— Прекрасно. В такъв случай аз ще бъда твоята камериерка.
Младата жена не успя да сдържи усмивката си. С високата си силна фигура и напушено изражение съпругът й приличаше на камериерка почти толкова, колкото и някой отмъстителен гръцки бог.
— Как се справяш с плетенето на плитки?
— Много забавно — започна да разкопчава роклята й той.
— Пиърс, наистина се чувствам чудесно — рече тихо тя и го погали по ръката.
— И ще се почувстваш още по-чудесно, след като си починеш. — Разсъблече я методично, докато остана само по долна риза, след което я уви в одеялата. — Мистър Чеймбърс не изглеждаше учуден от припадъка ти. Всъщност, той дори знаеше, че си имаш шишенце с амоняк. Каква е причината за това?
Дафни въздъхна примирено и заобяснява:
— Защото нещо подобно се случва вече два-три пъти и преди, след някой особено разгорещен сблъсък с баща ми.
— Сблъсък? — повтори горчиво Пиърс. — Искаш да кажеш „побой“. От казаното оставам с впечатление, че викарият е бил запознат с всички подробности около бруталността на баща ти.
— Не — поклати развълнувано глава съпругата му. — Викарият знае само, че баща ми ме удря, когато се разгневи особено много. Но не и за постоянните побои и за белезите по гърба ми. Единствен ти знаеш за това. — И тя сграбчи здраво ръката му. — Ако викарият знаеше цялата истина, това щеше да го убие. Не само за мен, а и за мама.
В себе си Пиърс не се съгласи с твърдението на Дафни — вече познаваше добре проницателността на Чеймбърс. Може би наистина не беше виждал белезите на Дафни и Елизабет, но тревогата, изписана по лицето му, когато говореше за тормоза на Елизабет, примирените нотки в гласа му… Не, Пиърс бе убеден, че свещеникът разбираше прекалено добре какво е ставало в дома на Трагмор. И тази проницателност, както и неговата безпомощност и неспособност да направи нещо, го разкъсваха.
— Пиърс? — възкликна тревожно младата жена. — Нали няма да му кажеш?
— Не, Снежно пламъче — увери я той. — Няма да товаря викария с повече информация от тази, която вече има. Това, което ти сподели с мен и ми показа, ще си остане между нас. Въпреки това, сега се чувствам напълно объркан. Току-що ми каза, че предишните ти припадъци са били причинявани от епизодите с баща ти. Същевременно предполагам, че за да запазиш истината в тайна от викария, не си тичала право към църквата след побоите на Харуик, а си изчаквала първо да се поуспокоиш. В такъв случай, как Чеймбърс е бил с теб, когато си губела съзнание?
Дафни подръпваше завивките си, като се опитваше да обясни това, което бе почти невъзможно да се изрази с думи.
— Не се успокоявах. Пристигах в църквата обхваната от истерия.
— Не мога да разбера.
— Знам. Но мисля, че ти би могъл да ме разбереш по-добре от когото и да било другиго. Тъй като най- ужасните мигове за мен бяха резултат не на физическата, а на емоционалната болка. Имах най-голяма нужда от утехата, която ми даваше викарият в случаите, когато положението ставаше особено непоносимо, но не непосредствено след побоите, а най-често когато бяха изминали дни без насилие. — Тя потрепера. — Не мога да опиша непрестанно нарастващия си страх, докато лежах будна нощ след нощ, без да знам в кой момент вратата на стаята ми ще се отвори с трясък и баща ми ще нахлуе през нея с горящи от гняв очи и здраво стисната в ръка пръчка.
— Не е нужно да ми описваш това чувство — рече Пиърс, обзет от черни спомени от детството си.
Младата жена кимна и с трепет си пое бавно въздух.
— И аз така мисля. Във всеки случай, понякога това очакване ставаше непоносимо. Не смеех да отида при мама — последствията щяха да бъдат ужасни. Затова тичах в църквата и при викария. Той беше всичко, което имах, докато не се появи ти. И, за да отговоря на въпроса ти, той не ми искаше никакви обяснения, нито пък аз възнамерявах да му дам някакви разяснения. Плачех, а той държеше ръцете ми и ме даряваше със своите молитви и приятелство. На няколко пъти това се оказа недостатъчно. Комбинацията от опънатите ми нерви и бясното препускане до селото подронваха силите ми до такава степен, че тялото ми ме предаваше.
— И ти припадаше.
— Да.
Обзет от изпълнена с болка нежност, Пиърс прегърна Дафни и притисна главата й към рамото си.
— Никога повече — рече с пресипнал от вълнение глас той. — Никога повече няма да оставаш без нужната ти сила. Когато твоята собствена се изчерпи, ще я замести моята. — И я целуна по косата. — Но защо и тази вечер, Снежно пламъче? — прошепна той. — Беше толкова щастлива. И си далеч от Трагмор и бащиния си гняв. Кое причини припадъка ти?
Младата жена се усмихна леко и с явно неодобрение към самата себе, и се облегна на съпруга си.
— Глупост. Примесена с възбуда. Бях толкова погълната от тазвечерните приготовления и посрещането на нашия гост, че прескочих и закуската, и обяда. Виното, което изпих на вечеря, трябва да се е качило право в главата ми.
— Имаш право — отвърна Пиърс, почти отмалял от облекчение. — Наистина е било глупаво. А сега заспивай. И никога повече не ме плаши така.
Дафни се засмя, но не се заблуди от бабаитството на съпруга си.
— Ставаш все по-героичен с напредването на деня. Може би малко мъчен, нетрадиционен и със сигурност — героичен. — Тя се прозя и се намести обратно върху възглавницата си. — Не се чувствам ни най-малко изморена. — Миглите й потрепнаха и се затвориха.
И само след няколко секунди тя вече спеше.
Пиърс остана дълго време на мястото си, като се опиваше от невероятната, чиста хубост на своята съпруга, не само тази, която можеше да се види, а и другата, която трябваше да се почувства. Как само защитаваше онези, които обичаше, дори с риск за собствената си безопасност. А моралните й стойности бяха неопетнени и безценни като невинността, с която бе дарила единствено него. Вечерята в чест само на един гост и грижата около поправката на изтърбушения покрив на училището я вълнуваха много повече от поредица елегантни балове и каси с бижута. Сърцето й беше пълно — с любов, със съчувствие, със способността да се учудва от новооткритото. И, по някакво чудо, това несравнимо сърце принадлежеше нему.
Както неговото — на нея.
Младият мъж се изправи и се заразхожда безцелно из стаята. Никога не беше произнасял думите „обичам те“ на глас, дори не беше предполагал, че е способен да изпитва нещо подобно. Но всичко, което някога бе умряло в него, се бе възродило през онзи съдбоносен ден на конните надбягвания, когато в живота му се появи Дафни. И независимо дали ги произнасяше или не, думите бяха в него.
Развълнуван от тези странни, нови за него чувства, Пиърс погледна към леглото и се усмихна, когато видя колко дълбоко спеше „неуморената“ му съпруга. Върна се до нощното шкафче с намерението да изгаси лампата. Забелязал хаоса, който бе създал в чекмеджето й, той започна да подрежда нещата, които бе разхвърлял в бързината, за да открие шишенцето с амоняк. Готвеше се вече да затвори чекмеджето, когато погледът му бе привлечен от лист хартия. Заглавието „Бандитът на тенекиената чаша отново се измъква от властите“ го накара незабавно, без да се замисли да измъкне хартията. Докато се опитваше да го направи, той откри че листът беше само част от цяла връзка подобни нему. Любопитството му беше разбудено. Младият мъж измъкна цялото тесте листи и започна да преглежда съдържанието им.
„Бандитът успява — приютите просперират!“ — беше първото заглавие, което попадна пред погледа му. Позна веднага статията. Беше една от първите, публикувани в лондонския „Таймс“, когато Бандитът бе направил дебюта си сред висшето общество.
Повдигнал объркано вежди, Пиърс обърна веднъж, два пъти, три пъти страницата. Всяка следваща страница беше подобна на предишната: статия, разказваща за поредното престъпление на Бандита и така
