магическа латерна. Без съмнение той не се беше нахранил добре в желанието си да се запази изцяло за захаросаните ябълки, но вече бе започнало да му се вие свят. Бе същото като във вихрените и мъгливи сцени от панаира в
Воят на вятъра се надигна с една октава, размесен със зловещи писъци. Беше запис, който извиваше като водовъртеж около къщичката-лабиринт на влакчето-фантом, така той наричаше влакчето на ужасите.
При едно от завъртанията Стоун видя опашката чакащи, пристъпващи от крак на крак под огромните лапи на Зеления Струпей. Всички наблюдаваха Стоун.
„Не — разбра той при следващото завъртане. — Не гледат мен, а въртележката!“
За тях Стоун бе само детайл, появяващ се на моменти. В края на опашката обаче, чоплещ носа си и втренчил поглед в него, стоеше баща му.
От изненада Стоун се олюля и за малко не падна. Вкопчи се здраво в шията на коня. Мъжът (баща му?) вече се отдалечаваше към блъскащите се колички.
Не можеше да разбере защо точно сега паметта му погаждаше номера? И защо тези халюцинации бяха толкова неуместни и неприятни? Той никога, никога не бе срещал мъж или жена, които поне малко да приличат на неговите родители! Беше му се случвало да се заблуди и да се заглежда в някои хора, но никога не бе същото, както сега. Не и откакто двата полирани дъбови ковчега бяха потънали в покоя на един и същ гроб.
Шумове и цветове се въртяха в него и около него. Защо той отбягваше да мисли за смъртта на своите родители? Знаеше каква е причината за такова блокиране на съзнанието и тъкмо в това най-вероятно се състоеше неговото спасение: още от десетгодишна възраст Стоун всяка нощ се бе срещал със Смъртта и с Ада.
С всички сили той отчаяно се улови за дървеното конче и си спомни.
Баща му беше забранил да светва нощната лампа, а майка му се бе съгласила, добавяйки: „Да, смятам че беше крайно време!“ И той бе останал да лежи възнак, ужасен при мисълта, че не трябва да мръдне, страхуващ се да разкрие присъствието си сред мрака, ала не преставаше да шепти: „Господи! Моля те, недей!“ От своето креватче забелязваше сивкавия белезникав правоъгълник на прозореца, ограден със завеси, но дори и тази светлина като че се разтопяваше в далечината. Знаеше, че Смъртта и Адът приличат на това. Понякога, когато потъваше в неспокойна полудрямка, когато стаята се уголемяваше заплашително и черните сенки се пробуждаха в мрака, населявайки пространството, в тези моменти той вече не можеше да определи дали бе жив или мъртъв.
Конят изведнъж намали своя стремителен бяг. Стоун се надигна на седлото и се хлъзна леко напред по шията му.
Какво бе станало после, след всичките онези ужасни видения?
Да, беше успял да вникне в капана на религиозното чувство, в разбирането за Ада, в боязънта, която изпитваха хората да повярват в него, опасявайки се да му се поддадат. Известно време и той, Стоун, се плашеше от някои мрачни, неясни места, но явно недостатъчно, за да може да определи точно това чувство и да го превъзмогне. Безпокойството в крайна сметка се беше разсеяло, както и неодобрението на родителите му към неговия атеизъм.
„Да — помисли си, докато спомените го завъртаха шеметно, както и въртележката, която набираше скорост, — да, по онова време бях по-щастлив като знаех, че докато лежа в леглото, те са в къщата и наблизо до мен.“ После, по време на трийсетата му година едно телефонно обаждане го беше отвело до огромна дупка край пътя, дупка, от която стърчаха останките на кола, сякаш прегорял труп на черен паяк. За един миг само той беше изпитал главозамайващото усещане за първичен и неописуем ужас, после всичко бе свършило. Родителите му бяха поели в света на Мрака и Тъмнината. Точка. Край. И това бе единственият полурелигиозен канон, който той си беше наложил — да не мисли повече за случилото се.
И нямаше никаква причина тъкмо днес да измени на своето поведение. Залитайки, той се отдалечи от въртележката, насочи се към флиперите, които кой знае защо заемаха доста голямо пространство от панаирната площ. Спомни си, че в онези нощи, в които набожно изреждаше безмълвни молитви в леглото, понякога се сепваше и замисляше за всичко онова, което беше прочел за сънищата. Същите като че ли траеха часове, а в действителност протичаха за частица от секундата. Дали не бе така и с неговите мисли? Ами с молитвите, които единствено бездните на Мрака позволяваха да се измери тяхната продължителност? Освен че го закриляха, молитвите му неотменно проточваха миговете, отделящи го от утрото. Може би беше изтекла само минутка, само секунда тъмнина.
„Смъртта и Адът! Какви странни мисли ме спохождаха преди време! — рече си той. — Особено за дете на десет годинки. Е, добре — какво стана с всички тях? Изчезнаха заедно с късите гащички, с акнето, стопиха се с всичко онова, което загърбих пораствайки!“
Три момченца, около дванайсетгодишни, се бяха скупчили покрай един флипер. Когато се отдалечиха, той забеляза, че се бяха опитали да го задействат с монета, вързана за конец. Явно той им беше попречил. Направи крачка към тях с намерението да ги заговори, но запази мълчание. Ами ако те започнеха да се заяждат с него? Ако го нападнеха, пребиеха и стъпчеха, врявата щеше да попречи на когото и да било да чуе неговите крясъци.
Никакъв амбулантен търговец не се виждаше наоколо. Стоун побърза да се върне при въртележката, където някакви момиченца скришом се катереха по конете.
— Тия дечица май се опитват да се качат гратис… — обърна се той към човека на касата.
— Хей, вие… Да, да вие там! — мъжът се развика. — Май съм ви мяркал наблизо! Хайде, омитайте се! И да не съм ви видял тук повече!
С весели викове децата се разбягаха, като се хванаха за ръце.
— Нещата доста са се променили — рече Стоун, като въздъхна с облекчение. — Предполагам, че вашата въртележка е останала от стария панаир?
— Старият панаир ли? Не, не е оттам…
— Помислих си, че старият панаир е разрушен и заменен с този.
— Не, още си е тук, на същото място. Или поне това, което е останало от него… — каза замислено мъжът. — Ако искате да го разгледате, трябва да минете ей оттук — това е най-краткият път. Ще стигнете за пет минути, ако все още е отворено.
Месечината блестеше над покривите, когато Стоун излезе от панаира и пое по тясна терасовидна уличка. Лъчите на нощното светило къпеха върховете на комините и нащърбените била на най-високите керемиди. Вътре в къщите, отвъд мъничките късчета земя, минаващи за градинки, Стоун забеляза посребрени от телевизорите, застинали лица.
Стигна до едно кръстовище, което пресече. Отсреща някаква посипана с чакъл алея, оградена от ниски дървени стоборчета, продължаваше по дължината на напълно подобна улица. „Върви право напред!“ — каза си Стоун. Луната озари покривите, оставяйки в ретината му белоснежен отпечатък. Мигайки с очи, в момента, в който навлезе в другата успоредна улица, стори му се, че забеляза група деца да изскачат от тази, която току-що бе изоставил, а после да хлътват по алеята.
Мъчително безпокойство го стегна в стомаха, но преди това се запита дали не бе по-добре да се върне назад. Колата му беше паркирана досами дигата и за по-малко от пет минути щеше да стигне до нея. Вероятно бяха същите момчетии, които бе изненадал край флипера, зажаднели за отмъщение. Може би бяха въоръжени с ножове и счупени бутилки — телевизията със сигурност ги беше научила как да си служат с тях. Токовете му чаткаха зловещо в тишината. Чезнещи в тъмнината, край къщите се отваряха мрачни пътечки, водещи към алеята. Стоун се затича, опитвайки се да заглуши и направи по-меки стъпките си. Момчетата не издаваха никакъв шум, поне той нищичко не можеше да долови. Ако успееха да го приклещят в някой ъгъл и да го извадят от равновесие, щяха за отрицателно време да му натрошат костите, преди да успее да се изправи. А на неговата възраст съществуваше риск това да се окаже фатално. Нов проход се бе сгушил между къщите, чиято безучастна маса се възправяше като надвиснала заплаха. Той трябваше да се задържи прав, каквото и да се случеше, не трябваше в никакъв случай да пада. Ако момчетата съумееха по
