Рамзи Кембъл
Придружителят
Когато Стоун най-сетне пристигна на панаира, след като на два пъти бе заблуждаван от случайни минувачи, реши, че всъщност панаирът много повече прилича на огромна проточила се улица за развлечения. Под дигата на канала, встрани от него няколко картонени чаши се носеха устремно край брега, а лекият коварен октомврийски бриз отвяваше към потъналите в червено сияние скали, обграждащи течението на Мърси, стълбове вода, които поглъщаха счупени бутилки и изоставени хвърлени гуми. Зад белите и сгърбени фалшиви кулички по дългата фасада множество магазинчета предлагаха всякакви сувенири и
Стоун за малко не направи завой, за да свърне обратно. Бе имал и по-вълнуващи почивки. Предният панаир, който бе искал да посети в Уелс, се бе оказал затворен. Колкото до този, той като че ли въобще не отговаряше на неговите очаквания. Ако се вярваше на пътеводителя и на туристическите справочници, трябваше да става въпрос за истински панаирен празник: с места за развлечения, които предпазливо трябваше да се избягват (да не би викащият пред входа насила да ви вмъкне вътре), с ненадейни сблъсъци с изливащи се водопади под декори, изрисувани на картон, със звънчета, с гърмежи и пукотевици по стрелбищата, с пронизителните писъци на момичетата, хвърчащи във въздуха във Влакчето на ужасите, с лъскавата кора на сочните, хрупкави и захаросани ябълки, със светлините на фойерверките, мигащи по зиморничавото небе, завладяно от нощта.
„Е, поне съм избрал точно момента!“ — помисли си той. Ако влезеше веднага на практика целият панаир щеше да се окаже единствено негов.
Озовавал се пред един от входовете, той забеляза майка си, седнала в картонена лодчица да
„Пълен абсурд!“ — стресна се.
Тя никога не би приела да се храни така — на публично място, права и
При все това проследи жената, която още щом го забеляза, с бърза походка се отдалечи, обръщайки му гръб — на него и на вятъра. Всъщност, като се замисли, майка му се хранеше точно така — с чевръсти, отмерени и пестеливи движения.
Стоун тръсна глава и погреба случилото се в дъното на своето съзнание, като се надяваше то да се загуби там надълбоко. След което се гмурна в океана от светлини, сенки и суматоха.
Под покрива, поддържан от голи железни колове и стълбове, напомнящ много на покрив на строяща се железопътна гара, врявата — ехото от сирени и корнети, злокобното стържене на метал, — беше захлупена и още по-оглушителна. От залелия го шок му се наложи да направи усилие, за да възприеме сцената с поглед. Ушите му отдавна бяха заглъхнали от тупурдията.
Но нямаше кой знае какво да се види. Машинките изглеждаха мрачни и прашасали. Подобни на огромни фотьойли, кабинките на въртележките се клатушкаха и кръжаха, издигаха се и се спускаха с шеметна бързина през изкуствено подредените пейзажи в увеселителния парк. Огромното изпънато платнище с плющене се затваряше зад вагончетата на Влакчето на ужасите, виенското колело издигащше към покрива своите смешно провиснали кабинки, самотна двойка се люлееше на гондолата под тракащите зъбчати колела. Мяркаха се толкова малко хора, че сякаш машините, подмамени от бездействието, работеха от само себе си и за себе си. За миг Стоун изпита усещането, че е затворен в душна, прашна стая, изпълнена с оживели като че от пленителна детска приказка играчки.
Неопределено повдигна рамене и се накани да тръгва. Вероятно можеше да прескочи до Саутпор, дори ако се наложеше да прекоси Мърси и да измине дълги километри. Краят на почивката му наближаваше. Запита се как ли в негово отсъствие се справяха в данъчната служба, кой ли събираше данъците — не ще и съмнение, ритъмът на работа вероятно бе намалял.
После съгледа въртележката с дървените кончета. Напомни му забравена детска играчка, захвърлена от някое палаво хлапе, или предавана от поколение на поколение. Под провесения й балдахин с изящно изработени украшения, конете препускаха на своите поставки-върлини към кръг от огледала, в които отраженията им немирно танцуваха. Бяха боядисани в бяло, телата им бяха изпъстрени, сякаш напръскани във виолетово, зелено и червено, но някои от конските глави бяха изрисувани съвсем недодялано. Върху главината на въртележката, над табела с надпис MADE IN AMSTERDAM, някакъв орган или латерна свиреше автоматично, повтаряйки с часове до втръсване една и съща мелодия. Стоун зърна гравюри на риби, тритони, глава в рамка, пушеща лула, пейзаж с хълмове и езера, а малко по-встрани сокол, разперил криле в своя пръв полет.
„Ах, да…“ — измънка неопределено той.
Когато се покачи на платформата, изпита леко притеснение, но като че ли никой не го наблюдаваше.
— Е, все пак можете да ми платите — избоботи ненадейно главата в рамката и от устата й се понесоха кълбенца дим. — Наложи се на сина ми да отсъства за десетина минути…
Косите на мъжа имаха същия цвят като дима от лулата му. Устните се впиха за миг в мундщука и главата се усмихна.
— Чудесна въртележка! — похвали Стоун.
— Явно разбирате от въртележки?
— Всъщност, съвсем малко…
Мъжът като че ли се разочарова. Едва ли щеше да си намери компания за разговор. Стоун побърза да допълни:
— Ходил съм на много панаири. Всяка година им посвещавам почивката си. Може би ще напиша за тях книга, но ми се ще да пообмисля идеята…
Вярно бе, мисълта за това го бе изкушавала, ала той никога не си бе водил бележки или каквато и да е документация по темата. А му оставаха още десет години до пенсия, време, в което проектът за написване на книгата със сигурност щеше да се обогатява.
— Всяка година ли пътувате сам? — запита главата.
— Има си своите предимства. Първо — излиза по-евтино. Позволява ми да правя икономии. Възнамерявам преди да се пенсионирам на посетя Дисниленд и Пратера1 във Виена.
Той веднага си спомни за голямото Виенско колело в увеселителния парк на Виена, така добре описано в
— Ще се повозя малко на въртележката — каза после.
Потупа твърдите дървени рамене на коня и се сети за един приятел от детинство, който си имаше люлеещо се конче в детската стая. Стоун се бе яхвал два или три пъти на кончето и всеки път биваше обземан от трескава лудост, особено когато наближеше времето да се прибира вкъщи — стаята на приятеля му винаги бе по-оживена, по-весела от неговата и навеждайки се сега към дървената шия на коня, той като че ли се вкопчваше в тази приветлива стая.
„Странно е, че си спомням за всичкото това тъкмо сега! — помисли си. — Сигурно е така, защото от години не съм се качвал на въртележка!“
Въртележката потръпна, конят под него подскочи, после пак се спусна. И докато бързината постепенно се увеличаваше, Стоун мярна, че на входа се изсипа тълпа посетители, които се пръснаха из панаира. Направи гримаса: за няколко мига това място му бе принадлежало. Имаше ли нужда те да се появяват точно в момента, в който щеше да се възползва и наслаждава максимално от въртележката?
В един миг тълпата остана извън зрителното му поле. Грамада от железарии и флипери се изниза пред него. Насред блъскащите се автомобилчета някакъв гигант с разкривена усмивка и тяло на бъчва се въртеше около себе си, размахващ мършавите си ръце като регулировчик. Електрическа цигара бе забучена в устата му и присвяткваше в ритъма на бавния му протяжен смях. Много тънък, почти писклив глас, размесен с някакво бучене, провлачено четеше печелившите числа от лотото. Въртележката се завърташе все по- стремително, сцените от панаира пробягваха пред очите на Стоун като бързосменящи се рисунки на
