някакъв начин да го възпрепятстват, нямаше да му остава нищо друго, освен да вика за помощ. Само че кой ли щеше да го чуе? Дали наистина не бе по-добре да се върне? Къщите се отдръпнаха от дясната му страна, когато уличката направи рязък завой, а тези отляво още повече се надвесиха. Пред него, зад стена от нагъната ламарина, се бе разпрострял старият панаир.
Стоун спря запъхтян, мъчейки се да сдържи дъха си, преди да са отзвучали шумовете от алеята. Там, където се бе надявал да намери добре осветена улица, водеща към дигата, двата тротоара неочаквано свършваха своя бяг като отсечени и стената от нагъната ламарина препречваше пътя му. В средата й обаче металът бе понадигнат като капак и назъбена пролука зееше насред графитите, осветена от луната. Панаирът бе изоставен и пуст.
Тъй като последната уличка, която бе забелязал, се намираше преди завоя, Стоун предпочете да се промъкне през отвора, изрязан в метала. Обходи с очи празната улица, осеяното с парчета от тухли и стъкларии шосе, мислейки си, че в крайна сметка това може и да не са били същите момчета. После спусна капака на ламарината зад себе си, преди по-добре да огледа мястото.
Кръглите барачки, дългите върволици от мишени, ниските верижни автомобилчета, сводовете и стените на огледалата взаимно се обгръщаха в светлини и сенки, а по-нататък се разтваряха в полумрака на алеите, които ги разделяха. Дори самата въртележка бе забулена в мрак, вкопчил се в платнището й. На приглушената тук лунна светлина дървото му се стори грапаво, а боята олющена и напукана. Ала сред машинките и смълчалите се бараки едно от панаирджийските развлечения, поне то, бе слабо осветено — влакчето на ужасите.
„Влакът-фантом!“ — спомни си той.
Стоун се отправи към него. Лицевата му част излъчваше бледа, зеленикава луминесценция, която на пръв поглед наподобяваше лунен лъч, но много по-наситен. Стоун забеляза на релсите една вагонетка, съвсем близо до входа. Доближавайки се до нея, с крайчеца на окото мярна група мъже, вероятно панаирджии, които говореха и жестикулираха в сърцето на мрака между две бараки. Значи панаирът не беше съвсем опустял. Може би скоро щяха да затварят, но сигурно щяха да му позволят да се повози един път, след като влакчето на ужасите още бе осветено.
И тъй като все повече се доближаваше до него, той си даде сметка, че отразената светлина се дължеше на слой фосфоресцираща боя, навремето явно доста дебел, но сега бе по-скоро остърган. Тогава чу силен трясък, идващ откъм стената нагъната ламарина. Може би някой току-що бе запратил тухла по нея или пък искаха да разширят още повече дупката; бараките препречваха погледа му и той не можа точно да разбере. Бързо затърси с очи друг изход, но безуспешно. Съществуваше реална опасност да се беше напъхал в задънена улица. Като че ли по-разумно бе да остане на мястото си. Не можеше да се довери на панаирджиите, вероятно живееха наблизо, може би познаваха тези момчета, може би дори бяха техни родители. Като дете веднъж беше потърсил помощ от някакъв безразличен мъжага, който в действителност се беше оказал бащата на неговия нападател. Стоун се качи във вагонетката на влакчето на ужасите.
Нищо не се случи. Никой не продаваше билети. Стоун наостри слух. Изглежда нито момчетата, ако все пак го бяха проследили, нито панаирджиите приближаваха. Но ако извикаше, момчетата можеха да го чуят. Измамен и беснеещ от ярост, той тропна с крак по металния под на вагона.
Вагонетката веднага се олюля, потегли и за няколко секунди потъна през портала в мрака на селенията на страха.
И докато набираше скорост, вземайки със звънтене и скърцане някаква невидима крива, Стоун, заобиколен отвсякъде с тъмнина и кънтящ в ушите му трясък, изпита усещането, че пропада в бездните на безумието. Спомни си за направеното му по поръчка детско креватче и за пъплещия мрак, изсипващ се върху него в дълбоките нощи. Защо, по дяволите, се беше вмъкнал тука? Като дете винаги бе мразел влакчетата на ужасите, а после с годините инстинктивно ги беше отбягвал. Сега се беше оставил на паниката да го впримчи в своя капан. Със същия успех момчетата можеха да го чакат на изхода. Е, тогава щеше да повика на помощ механика, който пускаше влакчето. Вкпочвайки се с две ръце в дървената седалка, той се отдаде на стържещия метал, на резките завои и зейналата тъмнина.
После, докато първоначалният страх се спотаяваше, ново тягостно чувство го завладя. Когато вагонът беше описал първия завой, той бе забелязал някаква осветена форма, всъщност две форми, които се бяха отдръпнали толкова бързо, че не бе имал време да ги огледа. Бе му се сторило, че различава лицата на мъж и жена, надвесващи се над него. Ала те веднага бяха изчезнали в тъмното. Не знаеше каква точно бе причината, но му се струваше изключително важно да си припомни чертите им.
Преди още мисълта му да изкристализира, забеляза пред себе си сивкава светлинка. Изпита безразсъдната надежда, че това е прозорец, който щеше да му даде поне някаква представа за размерите на заобикалящото го пространство. Но вече виждаше, че формата бе твърде неправилна и от още по-близо успя да я различи. Ставаше въпрос за огромен сив плюшен заек с големи очи от стъкло или някаква там пластмаса, изправен във вдлъбнатината на една ниша на задните си лапи, а предните бяха настървено протегнати към него. Вагонът дрънчеше и подскачаше, но Стоун изпита странното предчувствие, че всичко тук е подправено, изкуствено нагласено, че машината в действителност бе спряла и че тъкмо заекът се приближаваше.
„Направо е смешно да се плаша от такива неща! — помисли си Стоун. — А и тоя зайко е твърде жалък за призрак! Наистина е детинско!“
Ръцете му откъртиха тресчици от седалката.
Заекът скочи към него, когато релсите се спуснаха по лек наклон. Едно от очите на животното се беше изтръгнало от орбитата или някой нарочно го беше извадил, и през дупката грозно висеше кичурче белезникав плюш. Заекът имаше повече от метър височина. И когато точно преди един рязък завой вагонът щеше да се блъсне в него, заекът се строполи към Стоун, а светлината, която го осветяваше, угасна.
Стоун изхълца, стискайки се за гърдите. Беше се обърнал, за да огледа мястото, където смяташе, че е видял заека, ала нов трус го принуди да заеме първоначалното си положение. Някаква тънка ефирна материя се полепи по лицето му. Той потрепера, после се отпусна. Разбира се — изкуствените паяжини бяха на мода в този вид увеселителни влакчета, знаеше това от приятели и познати. И нямаше нищо за чудене, че панаирът бе опустял, след като не бяха намерили нещо по-добро като ефекти. Гигантски играчки — естествено, можеше ли без тях! Но положението тук не само че беше плачевно, то съвсем спокойно можеше да накара децата да сънуват кошмари.
Вагонетката се закатери, после пак се спусна, преди да изпадне в трескава лудост на няколкото последователни завоя. „Опитват се да ме омаломощят преди следващия сблъсък! — хрумна му. — Но няма да го бъде!“ Стоун се облегна на седалката и изпусна тежка въздишка на отегчение. Шумът бе обгърнал ушите му като в качулка. „Има ли смисъл? — запита се. — Механикът със сигурност няма да може да ме чуе, ако се развикам! Тогава кой друг да призова за помощ?“
Изразходвал цялата си енергия, докато се справяше със завоите, влакът-фантом намаляваше скорост. Стоун се взря в мрака, опитващ се да предугади какво го очаква. Явно трябваше да се отпусне, преди вагонът да го изненада с поредното рязко разтърсване. И докато се мъчеше да пробие мрака, забеляза, че вече свикваше с тъмнината. Можа да различи някаква форма, сива и сгърбена край релсите. Присви още повече очи, докато вагонът я наближаваше. Беше грамаден фотьойл.
Когато се изравни с него, вагонетката застина неподвижно и Стоун можа да го огледа. Осветен от хилава и неравномерно надиплена светлина, която като че ли поглъщаше всички светещи точици в пространството пред него, фотьойлът изглеждаше по-голям от Стоун, макар и доста отдалечен. Разхвърляни върху облегалката, дрехите вероятно бяха съвсем малки по размери, освен ако не ставаше въпрос за дрехи на дете. „Във всеки случай — помисли си Стоун, — поучително е да се отбележи, че все още не съм загубил способността да разсъждавам!“
После забеляза, че почти незабележимата светлина мигаше. Или мърдаха дрехите, бавно, но сигурно, сякаш прикриваха нещо, готвещо се да поогледа терена, миг преди да се измъкне от своето обиталище. Стон се наклони към фотьойла.
„Да проверим за какво става въпрос и да приключваме със случая!“
Но осветлението бе прекалено слабо, а фотьойлът още твърде далече. Дори и нещото да изскочеше наяве, Стоун вероятно нищо нямаше да може да зърне при този слаб приток на мижава светлина, освен ако не слезеше от вагона, за да отиде и провери на място.
Вече се готвеше да отвори вратата, когато се сепна — ами ако влакчето потегли без него? Щеше да е
