Жената, която го беше довела дотук, го съпроводи до единствения свободен чин, върху който имаше оставена някаква брошура. Забеляза, че пръстите й бяха кръстосани така, като че се молеше, но имаше нещо анормално в тях — сякаш не бяха на мястото си.
Най-сетне се реши да я запита:
— Ще започваме ли?
Лицето й не се бе променило, откакто я бе срещнал и се чудеше дали не е заради…
— Вие вече започнахте! — отвърна му тя.
Той продължаваше да я съжалява и в същото време осъзна, че жената го бе изиграла. Изкуши се да я попита за изхода, но не посмя. Хрумна му, че това би го направило смешен в очите на всички останали. Настани се що-годе удобно на свободното място, изгарящ от ненавист, плувнал в студена пот. Съжали, че не носи достатъчно широки дрехи, за да прилича на другите в стаята.
Несъмнено царящата бъркотия го изнервяше, както и факта, че не бе слагал капчица в устата си от началото на деня. Нищо не бе пийвал от толкова време, а не му се мислеше за пропиляната утрин по вина на книжаря, който го беше накарал да чака цял час, за да му поръча в крайна сметка само един екземпляр от книгите, които предлагаше. И ако имаше впечатлението, че всички го чакаха да отвори оставената пред него брошура, това бе заради нервността му. И напрежението. Нещо тежеше във въздуха — злокобно, мрачно…
Всъщност, какво толкова можеше да има в тая проклета брошура? С рязко движение той я разтвори и попадна на най-ужасяващата страница с насилие и жестокости, каквито никога до този момент не бе виждал.
Стаята потъмня толкова бързо, щото му се стори, че е изгубил съзнание, изпаднал в шок от видяното. Но се оказа просто буреносен облак, закрил отиващото си слънце — единственият източник на светлина в помещението. А може би въобще не беше видял онази картина? Предпочиташе да повярва, че това е отново някое от неговите видения, кошмарите, които го стряскаха понякога, когато пиеше прекалено или… недостатъчно.
Какво толкова се бавеха, защо все още не светваха лампите, дяволите да ги вземат?
Когато отвори очи, жената с дъсчицата за писане му нареди:
— Отнесете това до прозореца!
Той знаеше, че съществуваха бедни религиозни секти и групи, но хората тук бяха повече от обикновено — толкова, че беше неспособен да си обясни защо продължаваше да смята, че именно те бяха свързани по някакъв начин с религията. Остави съмненията си настрана, отиде до прозореца. Всъщност, можеше да им каже, че не виждаше нищо и това да му послужи като претекст да се измъкне оттам.
Навън успя да различи само някакъв зловещ двор, чиито течащи под дъжда стени бяха толкова близо една до друга, че закриваха небето. Черни като плужеци, улуците пълзяха по облените зидове, покрай мръсните прозорци и край онова, което навярно бе аварийния изход на религиозната книжарница. Смътно успяваше да различи в стъклото размазаното свое отражение от онези на другите, които сега се бяха хванали за ръце, сякаш се готвеха за молитвен ритуал. Силуетите, седнали на скамейките, се изправиха, жените с дъсчиците за писане се отправиха към него. Ала когато той остави куфарчето си, за да хвърли обезпокоен поглед през рамо, не можа да разбере дали наистина те се движеха.
В замяна на това, илюстрацията от брошурата се оказа също толкова отвратителна, колкото и изглеждаше. Той запрелиства страниците, за да види, че следващата илюстрация бе още по-отвратителна и жестока. В сравнение с тях паната и кориците в куфарчето му изглеждаха изкуствени и безобидни, просто някакви си там гравюри. Но защо го изпълваше все по-натрапчивото усещане, че тези картини му бяха познати? Ами да — мъртвото дете, което насила връщаха в утробата на майката, беше мотив от Библията; набученият на кол мъж бе също герой, познат от живописта, отразяваща Пъкъла, както и онзи, чийто ректум бе пронизан от остри отровни стрели…
Той бе сигурен, че е извършил онова, което се очакваше от него — видял бе картините, които бе трябвало да види. В известен смисъл трябваше да приеме, че тези неща донякъде бяха необходими. За религията. За останалите край него. Искаше му се да си отиде, във всеки случай — да се махне от мястото си. Пречеше на слабата светлина, прецеждаща се през прозореца. Защо другите в стаята бяха толкова аморфни, защо не желаеха час по-скоро да заемат местата си, нима единствен той в помещението изпитваше въпиюща нужда от светлина, за да види, да прогледне?
Зад гърба му, въпреки дъжда, който вече като градушка плющеше по стъклата, сякаш се опитваше да счупи прозорците, тишината натегна мъчително и шибането на дъждовните капки я разрязваше като с нож. Той се извъртя на пети, внезапно, непохватно и веднага разбра защо бе така.
Беше останал сам в стаята. Съвсем сам.
„Без паника!“ — каза си, като се опита да се успокои. Дали пък и това не бе част от теста, който трябваше да издържи? Да вървят по дяволите — те и техният тест!
Всъщност, той нямаше да последва жената, говореща му през зъби, ако не се беше почувствал виновен. Но защо трябваше да се чувства виновен?
Отправи се към вратата, стиснал до болка брошурата в ръка. После, като си спомни за глупавото си деяние, Трент хвърли бърз поглед към листовките, белеещи като привидения върху скамейките. Бяха непокътнати.
Спря на прага и затвори очи. Коридорът бе по-тъмен от стаята. И тук единствената проникваща светлинка бяха крехките лъчи на дневното светило. Мрачната влага запъпли към него. Вече не можеше да има никакво съмнение — сградата бе необитаема, при това твърде отдавна. Най-вероятно впоследствие бяха построили търговския център около нея. Всъщност, имаше ли значение. Той отново отвори очи и прогледна, спомни си пътя, по който беше дошъл.
Сви надясно, веднага след това пое наляво. Коридорът таеше в дебрите си мрак и май че трябваше отново да свърне наляво? Зеленикавите отблясъци на задушаващия го полуздрач създаваха впечатлението, че се придвижва в аквариум, въпреки глухия пукот на изливащия се дъжд и кънтящия шум от крачките му по голия паркет. Трент достигна до малкото кръстовище, навлезе в поредната зона пъплещ мрак, очертавана от контурите на врати, които се превръщаха в такива едва когато минеше покрай тях и стъпките му отпред отекваха различно. Прекалено много врати, които не можеше да преброи. Извивка, кръстовище, последвани веднага след това от други, но откъде идваха, накъде водеха? Невъзможно бе да си спомни и ако не се бе заблудил, изходът не трябваше да е много далеч. Вече вървеше с известна увереност в себе си, когато в затисналата го мастилена гмеж куфарчето му се удари в нещо. Трент нададе вик. Беше се блъснал в поредната невидима врата, най-неочаквано изпречила се пред него.
Натисна, вратата не поддаде. Опита с рамо — същата работа. Тогава се облегна на стената. Зашари с пръсти, но не откри нито дръжка, нито дупка на ключалка. Разбра, че беше направил погрешен завой някъде отзад, но вече нямаше друг избор. Може би трябваше да се върне обратно в стаята с чиновете?
Нерешително, той отново се насочи към коридора с многото врати. Защо, по дяволите, не се беше опитал поне да запомни броя им? В действителност коридорът се оказа доста по-дълъг. Вероятно, за да допълни съвсем неговото объркване. Осем, девет врати. Господи, изпитваше чувството, че зад вратите стаите бяха празни, както и самият коридор? Съзнанието му се раздвояваше. Стъпките му отекваха глухо. Ако поемеше наляво, можеше да се върне в коридора и да намери стаята с чиновете. Да, беше точно така — докато наближаваше стената отсреща, шумът от стъпките му постепенно заглъхваше. Но отново му се наложи да отстъпи пред неоспоримия факт — наляво нямаше никакъв изход.
Воден от полумрака, свърна надясно, когато някакъв спомен нахлу в съзнанието му. Точно тук беше направил обратен завой в търсене на някакъв изход, сигурен беше. Коридорът не би могъл да изчезне току- така! Ала в действителност се оказваше, че няма нищо подобно. Протегна ръка към мястото, откъдето трябваше да премине и пръстите му веднага напипаха касата на някаква врата. Усилията да я отвори му струваха единствено натъртено рамо и няколко драскотини. Отказа се от намерението си.
Тестът обаче още не беше приключил. В един момент му хрумна, че някой, в тъмнината, затваряше вратите след него. Прекалено ядосан, за да се поддава на паниката, той се втурна в открилия се отдясно коридор с други изпречващи се врати, покрай които шумът отново се приглушаваше. Мистерията го завладя. Вкусът на прах в устата още повече засили яда му. Мили Боже, би направил всичко, само и само да принуди някой да му покаже най-сетне изхода!
После юмруците му се свиха — дръжката на куфарчето се вряза в дланта му. Брошурата в ръката му
