изшумоля от усилието — някъде отпред някой действително се опитваше да отключи някаква врата. Сивкава светлинка се процеди през пролуките и в очертанията на отвора Трент забеляза белезникавата свещеническа якичка, толкова твърда и контрастираща така ярко, сякаш бе стоманено колие. Не беше чудно, че свещеникът трудно се справяше с отварянето — опитваше се да нахлузи някакви ръкавици.
— Извинете, отче — опита се да го заговори Трент, — бихте ли ми казали къде се намира изходът?
Свещеникът изглежда въобще не го чу. И точно в момента, в който вратата отново се затвори току под носа му, Трент забеляза, че отчето въобще не носеше ръкавици. Без съмнение в полумрака беше видял меките му, сплескани ръце. Миг по-късно кюрето изчезна в стаята и Трент чу някакъв ключ тежко да се превърта в ключалката.
Веднага почука плахо на вратата, малко преди да си спомни, че като дете винаги се беше страхувал да безпокои местния свещеник. После заблъска с всички сили, докато най-сетне ръцете го заболяха. Ако от другата страна имаше някакъв коридор, то свещеникът със сигурност нямаше да го чуе. В известна степен присъствието на църковен служител наблизо го успокояваше. Ала само донякъде. Всъщност даваше му още по-голяма смелост и настървение да блъска на всичките изпречили се врати.
Гневът отприщи бента в душата му — заляха го спомени, към които от години не се бе връщал. Откакто един ден разбра истината, че Господ може да чете и да чува мислите му, той упорито се стараеше да ги прикрива. Като всевисш надзирател обаче, Господ навсякъде го наблюдаваше, шпионираше — дори и в тоалетната, сякаш бе воайор. Трент се чувстваше като в затвор. Беше престанал да изпитва неприязън, загдето Всевишният постоянно го шпионира. Ала други мисли го завладяха. Така например
Разбира се, истина беше — идеята за това отново го беше заглождила! Единственият виновник за което беше брошурата!!!
Той залитна, защото мисълта за това го смазваше повече от неизвестността и тъмнината.
Някъде отпред пееше някакъв хор.
Може би химн? А може би не? Ако ги слушаше, човек би си помислил, че хористите пееха с пълна уста. Или не? Навярно стената притъпяваше и размиваше гласовете. Той се прокрадна в зеленикавия полуздрач, стараейки се да не вдига шум. Стори му се, че различава полировката на врата отпред, но му трябваше смелост да протегне ръка, преди да се увери. Защо, по дяволите, се колебаеше да го стори?
Почука на вратата толкова силно, колкото не бе и възнамерявал. Гласовете и пеенето веднага секнаха.
Трент зачака някой да му отговори, но не долови никакъв шум. Дали онези отвъд бяха онемели, втренчили през стената погледи към него и към онзи от техните, който в тъмнината бе започнал да се прокрадва към вратата? А може би се прокрадваха всичките вкупом?
Неочаквано мракът стана още по-дълбок и той си даде сметка, че напълно се е загубил. Чувстваше се като дете, но с тази подробност, че ако беше дете най-вероятно щеше да се събуди.
Господи мили, не! Те нямаше да успеят да го уплашат! Нямаше така лесно да им се даде! Вярно бе — ръцете му трепереха — в куфарчето брошурите и илюстрираните листовки тихо прошумоляваха, — но не от уплаха, а от яд. Съществата в стаята без съмнение чакаха той да се махне, за да подемат химна отново. Чакаха да си тръгне, отново да се удави в тъмнината отвън, пак да заскърца със зъби — той, Неверникът!
Но не! Те нямаше да се отърват толкова лесно от него! Може би според тях той си проваляше живота, тънейки в алкохол и порок, ала, слава Богу, той бе сигурен, че вършеше повече добро, отколкото много Църковни Служители, за които нерядко бе чувал да се говори. И всъщност този начин на живот напълно го задоволяваше, а това беше основното. Навремето бе пожелал да пише книги и макар и да се бе оказал неспособен да го направи, поне беше доказал на себе си, че човешките принципи, изложени така красиво в книгите, не бяха неминуемо истина и най-правилни. Е, беше се съгласил да продава от тях и може би нямаше никаква нужда от каквото и да е друго!
Трент се изсмя подигравателно в тъмнината. Откъде му идваха всичките тези помисли? Спомни си за онази стара легенда, според която миг преди да умре, човек вижда като на лента целия си живот. Да-а-а — трябваше му компания и питие и всичко щеше да се оправи! Достатъчно беше изчаквал. Вкопчвайки се в дръжката, той се опита с все сили да отвори вратата, ала напразно — тя не поддаде.
Вече напусто си губеше времето тук, по-добре бе да потърси изхода. Това беше причината, която го накара да побърза, а не защото се страхуваше, че някой отново ще отвори внезапно вратата. Подмина други, завъртайки и техните дръжки. Въпреки че не чуваше трополенето на дъжда, бурята може би се усилваше, защото виждаше все по-трудно. Тъмнината бе толкова мека, толкова топла и нереална, че той почти успя да се върне назад в годините и да види себе си в миналото — онова дете, което се бе сгушило в креватчето си в зловещия миг, в който сред тъмнината в стаята изплуваха кошмарите от сънищата му… Но не, това беше зловреда илюзия и той не разбираше защо му се струва така. Във всеки случай сега явно не бе пропаднал в дебрите на съня, защото следващата врата хлопна в стената на съседната стая с оглушителен трясък.
Измина доста време, преди да се реши да влезе вътре. Страхуваше се да не събуди силуетите, скрити в най-отдалечения ъгъл и мърдащи в мрака. Като в сънищата му. После започна да свиква с рехавата светлинка, проникваща през мръсната капандура. Установи, че спотаилите се в тъмното форми бяха прекалено размазани, прекалено сплескани, за да бъдат хора. Без съмнение ставаше въпрос само за някаква купчина стари, разпарцалени дрехи — но защо тогава противно на всякаква логика се движеха? И докато въпреки волята си той продължаваше да напредва в мрака, някакъв плъх изпищя наблизо, пробяга пред него, влачейки подир себе си дълъг, кафеникав предмет, приличащ на част от капан. Трент не изчака плъхът да се скрие някъде сред паркета — почти на бегом излезе от стаята и хлопна врратата зад себе си.
Спря, за да си поеме дъх. Не знаеше, а и не се опитваше да узнае какво бе онова, което беше видял. А и надали бе негова работа. Най-вероятно дрехите бяха накачени една върху друга и по някакъв начин са се преплели, но защо? Веднъж само да успее да излезе оттук, тогава ще размишлява, но как да се измъкне от капана на този лабиринт, в който беше затънал?
Страхът пак го склещи за гърлото. Не, ако се поддадеше на паниката, нямаше повече да се осмели да отвори нито една врата.
Трябваше да продължи. Щеше да си налага да отваря всички врати. Една от тях може би щеше да го изведе до изхода. И ако късметът му се усмихнеше, тоест ако не престанеше да вали, той по слух щеше да се ориентира към външния коридор. Опита се да продължи тихо, на пръсти. Различаваше вратите само по допир, натискаше лекичко дръжките им, макар това да го бавеше повече от необходимото. После, изведнъж сърцето му отново подскочи — една от вратите най-неочаквано се открехна на няколко сантиметра. Ръката му се разтрепера и той се запита дали ще се осмели да я разтвори изцяло.
Трябваше да го направи! Примири се с това, но прецени движенията си. Само един поглед в полумрака през пролуката му беше достатъчен, за да различи насъбралите се край една маса хора, които вече се извръщаха да го видят. Ако се хранеха прави, то явно бе заради тъмнината в стаята. Ала дали същата тази тъмнина беше причината, поради която му се стори, че парчето месо на масата се съпротивяваше? И защо насъбралите се отхапваха от него така кръвожадно, защо в този мрак? Очите му немаха време да свикнат със здрача — съществата се бяха отдалечили от масата и идваха право към него.
Трент блъсна вратата и се втурна по коридора, сграбчвайки наслуки дръжка след дръжка. Какво точно беше видял? Те ядяха прави, ядяха с ръце, нещо лигаво висеше от устите им, някаква слуз капеше от дланите им… но странно, не това го интересуваше. Една-едничка мисъл глождеше съзнанието му, жлъчната, давеща го мисъл, че дори и за миг не бе зърнал лицата им.
Тъмнината ставаше все по-наситена. Трент залиташе, луташе се в мрака и тътренето на препъващите му се крака го бяха направили глух за всякакви други звуци и шумове. Всички врати бяха грижливо заключени и изглеждаха все по-отдалечени една от друга. Първата, втората, третата… задъха се. Четвъртата… петата се отвори толкова лесно, че той едва не се просна навътре. В мазето.
Въпреки царящия гробовен мрак, Трент се извъртя, за да види нещото, което издаваше слаби писукащи звукове. И докато се опитваше да прогледне в тъмнината, чувстващ се почти задължен да разбере причината за тези приглушени, накъсани писъци, той смътно различи четирите силуета, които се отдалечаваха един от друг, без да изпускат онова, което държаха в ръце — издължилата се форма на човек
