в безсъзнание, когото разчекваха. Сигурно беше надуваем манекен, кукла някаква, която издаваше стресналите го звуци. Само че формата не се задоволяваше само с това. Нещо повече — тя хлипаше.
Трент избяга, защото мястото не се оказа просто мазе. Беше огромен, широк кладенец, нагълтал се с мрак, в дълбинните на който му се привиждаха още по-ужасяващи и отвратителни неща. Може би наистина бяха само видения? Оживели от небитието? Искаше му се да повярва, че сънува, че е както в книгите, в които човек търси упование, за да се успокои. Но вече бе убеден, че не сънува, че сполетялото го дотук не е било случайно. Беше сънувал и преди подобни кошмари, когато си мислеше, че е пропилял детството, а после и младостта си. Беше ли пропилял сега целия си живот? Беше ли изпуснал завинаги единствения си шанс? Не му се искаше да повярва, ала Пъкълът го очакваше, може би точно защото отказваше да повярва в него. Всички пътища водеха натам. И му трябваше време, за да се увери, че Адът отново не би могъл да го заплашва. Ала явно все още не се бе убедил напълно в това.
Съумя да прогони мрачните мисли, но те бяха успели да го объркат. Той спря, наостри слух, не можа да се ориентира. Наложи се да се залепи за гладката и студена стена, за да могат шумовете да достигнат до него. Тихите, приглушени стъпки на хора, тръгнали да го преследват.
В стъпките имаше нещо странно, ала той нема време да размишлява, защото вече долавяше и друг шум пред себе си — трополенето на дъждовните капки по стъклата. Трент се втурна да бяга, натискайки всички изпречили му се дръжки и врати. Първата врата се оказа заключена, както и следващата. Дъждът продължаваше да трополи, някъде в тъмнината пред него. Или сега беше зад него? Откъм преследвачите му? Той се насочи към следващата врата, натисна с всичка сила върху дръжката и за малко не се изтърколи в стаята.
Дори не спря, тъй като в другия край имаше още една врата, зад която шуртеше дъждът. Миризмата на разкъсано месо се беше пропила във въздуха. Толкова по-зле! Нещо се надигна у него. Не, той просто трябваше да си забрани да гледа разхвърляните по пода накъсани дрехи. Закриволичи между тях, сякаш рискуваше да се подхлъзне по мокрите дъски. Сдържа дъха си, напредна към отсрещната врата с намерението да я преодолее и едва тогава да спре. Но вратата в дъното се оказа заключена, а достъпът до коридора — препречен от спокойното шествие на преследвачите.
Трент се сви, душата му се преобърна. Знаеше, че ще се принуди да погледне останките, проснати по земята. Едва тогава забеляза близо до вратата прозорец — толкова мръсен, че преди това го бе взел за бледо платно от закачена върху стената картина. Без да го е грижа за онова, което имаше отзад, той разби прозореца с куфарчето и измъкна парчетата стъкла, които му пречеха да се промуши.
Приземи се в съвсем мъничък двор. Четири стени, заобиколени от водосточни тръби, се издигаха около него. Тази отпред представляваше остъклена врата, зад която се съзираха купища религиозни книги. Беше вратата за книгохранилището, която бе забелязал още при идването си.
Чу как в отвора на прозореца стъклото застърга, но не посмя да се извърне. Дворът бе само няколко метра широк, но кой знае защо в съзнанието му се загнезди убеждението, че никога нямаше да достигне вратата. Дъждът вече обливаше лицето му. Трент зашептя някакви несвързани молитви. Да — той вярваше. Вярваше във всичко, което би могло да го спаси, във всичко, което би могло да го чуе. Стиснал брошурата в ръка, той я надигна. Насочи я към вратата. Да, изпаднал във върховно отчаяние, той вярваше и в тях, в тези неща, макар и да не съществуваха, стига да можеше да бъде спасен.
Заудря по вратата с куфарчето, натисна дръжката. Тя не му оказа никаква съпротива. Трент хлътна вътре, блъсна вратата зад себе си и я затисна с гръб, надявайки се така да замени отсъствието на ключ. Но може би имаше друго решение: струпаните кашони с книги в коридора, водещ към магазина.
Още щом ги заобиколи, той започна да ги преобръща. След като избута три от най-тежките, надяващ се че представляват непреодолима барикада, той спря, почувствал се едновременно виновен и облекчен.
После изтръпна.
В книгохранилището имаше някой…
Излезе в коридора и се разкиха, заради вдигналия се прах от преобърнатите кашони. Нямаше ни най- малка представа какво щеше да каже в своя защита, как да се оправдае за стореното. Може би щеше да се задоволи само с молба за подслон? Може би, защото жената в магазина бе монахиня, която в настоящия миг проверяваше дали вратата откъм улицата е заключена. В царящия полумрак стъклата и вещите в магазинчето изглеждаха покрити с дебел слой прах. Като начало най-добре бе може би да я помоли да запали осветлението.
Трент се насочи към жената и без да иска докосна една етажерка с книги. Забеляза, че сивият струпал се пласт бе действително прах. Ала сякаш краката му се подкосиха, когато жената извърна към него лицето си. Бе същата монахиня, която бе срещнал на входа на църквата, само че сега тя бе сложила яркочервено червило на устните си. В момента, в който монахинята изцяло се обърна и тръгна към него, едва тогава той видя и втрещено разбра, че това изобщо не беше червило. Чу как барикадата от книги се разпуква и разпада под натиска и в мига, в който жената нахлузваше кожените си ръкавици с телесен цвят, я чу да изрича задавено: „Изгубихте, драги!“
Информация за текста
© Рамзи Кембъл
© 2002 Любомир Найденов, превод от английски
Източник: Преводачът
Публикация:
Сборник „Странни светове“ (разкази)
Съставителство и превод: Любомир Найденов
Издателство „Офир“, 2002, Бургас
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5524]
Последна редакция: 2008-03-21 16:22:44
