Рамзи Кембъл
Ръцете
Трент бързо съжали, че не остана в чакалнята, въпреки че трябваше да прекара още цели два часа на тази гара, където алкохолът бе забранен и това си бе чисто предизвикателство да устои на изкушението. Беше се надявал да се озове в Лондон малко преди рекламите по телевизията и отварянето на нощните заведения, ала повреда по жп линията ( някакъв влак бе дерайлирал) осуети плановете му и той се озова в непознато, трудно откриваемо на картата градче, с куфарче, пълно с рекламни материали, брошури и корици на книгите на издателската къща, която представляваше. Дали онова в далечината не бяха хълмовете на Кент, размазани в мъглата на наближаващата буря? Можеше да попита кондуктора, но същият се беше ядосал заради закъснението и Трент реши да пообиколи наоколо.
Градчето не си заслужаваше дори и това. Навсякъде железобетон: бели до блясък тунели, които го опасваха като галерии, отрупани с магазини, спираловидни извиващи се пешеходни пътеки там, където обикновени перила биха свършили същата работа и дори биха опростили нещата; безконечни голи стени, изрисувани на повечето места с графити. Хрумна му да потърси книжарница с надеждата да направи някоя и друга поръчка за книгите, които представяше, но беше ден, в който работата приключваше рано. Нищо не трепваше в лабиринта от бетон. Малшанс — беше попаднал във времето, когато затваряха заведенията. Неоновите надписи гаснеха и единственото нещо, по което можеше да се ориентира, бяха миниатюрните просвяткващи очички на телевизорите под наем в магазините. Докато намери някое заведение в бетонната пустош, измина още време. Трент бързо се загуби, защото табелите по витрините бяха различни: розова, оранжева и дори една в черно и бяло, но може би насочваше към друг нощен локал? Или към друг магазин? Очичките на телевизорите продължаваха да примигват. Нима оставяха всички приемници да работят? Той се зачуди дали да не свърне към първия изпречил се на пътя му пъб и да е все пак по-близо до гарата и табелите, които го бяха упътили насам, но с раздразнение се сети, че по всяка вероятност щеше да е затворено.
Тогава видя църквата.
Или поне това се четеше на надписа отпред. Църквата се издигаше в центъра на кръгообразна морава, обградена с плочки. Бетонните арки, изградени с намерението да символизират крила, приличаха по-скоро на дълги конусообразни захаросани хлебчета, поставени от двете страни на сладкиш, сервиран насред напукана чиния. Във всеки случай това беше първата отворена врата, която виждаше в този град, а бе започнало и да ръми. Предпочете да се подслони в светата обител, отколкото в пустеещите магазинчета.
Вече минаваше по напукания плочник и стъпките му отекваха в тишината на малкото преддверие, когато изведнъж осъзна, че не бе стъпвал в църква от ранното си детство. Едва ли можеше да се осмели да влезе вътре с илюстрираните корици на еротичните и хорър романи, изпълнили куфарчето му: дълги, безконечни бедра в ефирни чорапогащи, подканващи към необятния сластен мрак между тях; човешка глава, която се пръсваше като пъпеш; ченге, разпъващо на кръст някакъв чернокож… Още повече, че не биваше да разглежда църквата просто като обикновено място, където да се скрие от дъжда. Но какво да се осмели да направи, по дяволите! Благодарение на Господа, той бе превъзмогнал суеверните си страхове, онези години безвъзвратно бяха отминали. Той разтвори вратата отпред, като я побутна с куфарчето.
В момента, в който хлътна в мрака на преддверието, се блъсна в някаква монахиня, която излезе от сакристията вляво от него, където държаха църковните одежди и утвари. Разсеян от разхвърчалите се брошури и илюстрирани листовки, погледна за миг жената. Защо му се стори, че я бе забелязал да дъвче? „Дъвчащата Дева!“ — прокрадна се в паметта му и той не можа да се сдържи — гръмко се разсмя. Ала млъкна, още щом забеляза огромната светеща фигура в черковното дъно.
Всъщност, ставаше въпрос за стъклопис. Някакъв последен слънчев лъч бледо освети мястото и човек можеше да си помисли, че фигурата щедро приемаше светлината в широко разтворените си ръце. Дали ъгълът на падане на лъчите осветяваше така крайчеца на пръстите? Докато напредваше по централната алея, за да се увери по-добре, поток от спомени изникна от полумрака, нахлу срещу него: коленичили момченца, облечени в дълги бели роби и отдалечени свещеници, пеещи псалми на някакъв неразбираем език. Веднъж, когато бе попитал къде живее Господ, баща му беше отвърнал, че Господ живее
Стиснал куфарчето в ръка и като се усмихваше на себе си, той пое с големи крачки между едва забелязващите се в полуздрача скамейки, когато изведнъж светещата фигура с разтворените ръце изчезна. Църквата веднага потъна в дълбока тъма, въпреки че над олтара все пак трябваше да има някаква светлинка. Винаги бе вярвал, че църквите не означават почти нищо за него, но тази пробуждаше в душата му усещане за студ и празнота. А и в действителност той никога не се бе сблъсквал с толкова тежка, почти непоносима мирис на наслоила се прах, както в тази църква.
Шумоленето, изпълващо преддверието, наподобяваше пещера, пълна с прилепи (всъщност, дали не беше пърхането от разкъсалите се листа и обяви при влизането му?) и вратата, която се отваряше навън, изскърца. Паниката започна да го обзема, без да може да си обясни защо, когато забеляза смътна вертикална линия, прорязваща мрака от лявата му страна. Бе някаква странична врата. Слепешком той се отправи натам, а куфарчето му удари една скамейка и така откънтя, че Трент се уплаши да не би да се е блъснал в друга затворена врата, пречеща му да излезе. Ала вратата се отвори лесно, насочи го в тесен проход-тунел, който водеше към търговския център. В дъното на тунелчето различи табела, обозначаваща пътя към гарата.
Озова се толкова бързо насред пешеходната зона, че дори не усети дъжда. При все това пороят се усилваше. По-надолу уличното платно като че се бе превърнало в слой прясно излян катран, от всички страни табелата течеше и капеше като хремав нос. Върху й се мъдреше името на някаква улица, дълга и права, което така и не можа да разчете заради пороя. Разполагаше с достатъчно време и затова не побягна, когато жената внезапно изникна пред него с дъсчица за писане. Веднага я съжали. Тъмната й роба беше прекалено голяма, на всичкото отгоре в жената имаше нещо ненормално на равнището на устата: говореше почти без да си разтваря устните.
— Бихте ли ми отделили мъничко време… — замънка тя и той по-скоро се досети, че се нуждаеше от минутка внимание. — Опитвам се да проведа тест, с който да проверя сетивата ви… Няма да ви отнеме много време!
Без съмнение отваряше устата си само, когато никой не я гледаше. Моливът, прикрепен към дъсчицата й за писане, беше сдъвкан почти до сърцевината. Дали пък графитът не бе зацапал устните от вътрешната й страна? Вероятно той беше първият минувач, когото тя срещаше от часове насам и ако й откажеше, тя със сигурност никого нямаше да намери. Жената несъмнено по неведом начин бе обвързана с религиозната книжарница, чиято витрина блещукаше в дъжда край вратата. Какво пък, ето че сега му се предоставяше възможност да установи за сетен път, че не бива да се надсмива над монахини.
— Добре, добре! — съгласи се.
Тя го поведе навътре в сградата, без да му остави време да размисли и промени решението си и той не можа да стори друго, освен да я последва в плетеницата зеленясали и пропити с миризма на урина коридорчета. По някое време преминаха през остъклена библиотека, в която се валяха само няколко пожълтели и плесенясали книги; малко по-нататък му се наложи да прескочи мухлясал класьор. Учуди го фактът, че тук имаше само затворени врати, боядисани в същото затворническо зелено, както и стените зад тях. Долови спотаеното хлопване на друга една врата, някъде отзад… С изключение на това, нямаше никакви признаци на живот. Започна да съжалява, че е бил толкова отзивчив, дори въпросният тест да му станеше скучен, нямаше да е лесно да си тръгне оттук толкова бързо — щеше да се наложи да пита за пътя.
Най-сетне, точно зад един ъгъл съгледа широко отворена врата. На прага дневната светлина се беше разплискала в жълтеникави локви и го приканваше, въпреки дъжда, който трополеше все по-настойчиво в стъклата на прозорците. Последва жената в зловещо зелената стая и замря неподвижен, изненадан, че не са сами. Други жени, въоръжени с подобни дъсчици за писане, наблюдаваха неколцина мъже, седнали на ученически чинове, прекалено малки за тях. Трент се опита да си представи откъде бяха намерили толкова хора в тоя ранен вечерен час, но навярно наблизо имаше нощно заведение и сигурно ги бяха измъкнали оттам.
