В околността Дъглас си намери близки приятели. Той посещаваше злочестия Безценен и неговата съпруга — Люляка, а на път за пазара правеше списък за необходимите продукти за домакинството и при обратния път често носеше подарък или специална изненада.
Той осъзна, че много от нещата, които споделяше, се включваха в рапортите на Безценния до Кримай. Но момчето имаше достатъчно здрав разум, за да не се поддаде на провокация. Безценният от своя страна прояви силно чувство за собственост в тази история. Както бе забелязал Флеърмън, това бе добро споразумение, от което всеки имаше какво да спечели.
Глава четвърта
Първият посетител пристигна два месеца след началото на уроците. През един късен августовски следобед, той открито пристъпи към входната врата, докато по това време Дъглас грижливо почистваше пътеката от изсъхналата трева с помощта на върбова пръчка и същевременно дискутираше с Бронзовия Бухал относно илюзиите. Металната птица се готвеше да напусне своето любимо място в центъра на входната врата. Тогава Бухалът внезапно спря да говори.
— Шъъът, някой преминава по моста!
Дъглас се обърна и успя да забележи добре облечен, привлекателен млад мъж, на вид около двайсет и пет годишен, с широки рамене и тесни бедра, който създаваше впечатление за моряк, натоварен с важна мисия.
— Обзалагам се, че е морски капитан — мислено го прецени момчето.
След като видя, че е забелязан, пътникът приятелски махна на Дъглас и се насочи към вратата.
— Ти трябва да си Чиракът на Вълшебника — провикна се мъжът. — Разбрах, че накрая Флеърмън се е сдобил с помощник. Чудесно, казвам се Торнууд.
Дъглас също се представи. Бронзовият Бухал поговори с госта, показвайки, че новодошлият е верен и уважаван приятел. Когато забележеше пристигането на непознат, птицата обикновено безмълвно чукаше по вратата.
— Радвам се да Ви видя отново — замаха криле Бухалът. — Милорд, изминаха години, откакто не сте посещавали Хълма на Вълшебника!
— Приятелю Бухал, нямам нищо общо с милордовете и тези дни изпълнявам друга роля.
— Ааа, и каква е тя? — попита Дъглас и бързо се изчерви от проявената дързост. Трудно е да бъде възпрян придобития навик да задаваш въпроси.
— По-просто казано ролята, която изпълнявах, бях аз самият или това, което моят получичо Юнисед имаше огромното желание да бъда, но той никога няма да успее, ако правилно схващате думите ми.
— Аз мисля… — отвърна Дъглас.
— Господи! Дали твоят Маг е зает с духовна работа и не може да бъде обезпокояван, дори от посещение на стар приятел?
— Ооо, не подозирам такова нещо — възвърна хладнокръвието си Дъглас. — Уверен съм, че господарят ми повече от всичко ще се зарадва на визата на стар приятел.
— Виждам, че колкото си схватлив, толкова си обичан, момко.
— Благодаря Ви, елате насам, капитан Торнууд. Идвали ли сте преди във Височината на Вълшебника?
— Да, но това беше… Не, бях дори по-млад от тебе, когато за първи път дойдох тук. Беше в една черна и променлива нощ, както се изразяват хората. Някоя вечер, когато имаме време и топла запалена камина, ще ти разкажа подробно. А, ето и самият Вълшебник Флоуърстолк, покрит с прах точно като магьосник.
Флеърмън изтупа праха от носа и брадата си, после със светнало от радост лице протегна ръце към новодошлия здравеняк.
— Ето го Торнууд, когото приветствувам и поздравявам. Изглежда два, не — три пъти по-голям от предишния път, когато се срещнахме. Радвам се да те видя заякнал и възмъжал! Видя ли се вече с моя помощник Дъглас Брайтглед? Да? Добре!
Как се радвам, че мога да те приветствувам от дълбините на скучното магьосничество. Синият, синият! — обърна се той, викайки към кухнята. — Дъглас, извикай стария Син Чайник и нека заедно опитаме вкуса на западния чай от зелената нефритова кутия. Бързо в салона!
— Не съм съгласен — запротестира Торнууд. — Да пием чая в кухнята или в работилницата, така ще мога да си припомня това място. Всеки може да седи в гостната, но само един вълшебник притежава магическа работилница, като тази на Флеърмън.
И те тръгнаха — момчето, мъжът и вълшебникът, последвани от Бронзовия Бухал, Парти, Перт и Черния Пламък. Преминаха през кухнята, където бяха поздравени от гърнетата, съдовете и пуфкащия синя пара Чайник, излязоха на двора и закрачиха към работилницата.
Флеърмън почисти едно кътче от бъркотията от туби, щипки, лещи, колби и стъкленици, за да постави Сребърния чаен сервиз, който бързо се повдигна на късите си крака и подскачайки по масата не разля нито една ценна капка от скъпия чай с прясна сметана и кафява захар.
— Всичко е както преди — отбеляза Торнууд. — Ааа, Черни Пламъко, спомняш ли си другаря си от детинство? Когато бях тук още нямаше толкова хубави жени.
Той погали главата, ушите и раменете на котака, докато той като малко коте мъркаше от удоволствие.
Чаят беше придружен с пресни печени кифлички. Вълшебникът задаваше въпроси, Торнууд отговаряше, а останалите слушаха. Накрая, изгарящ от нетърпение, Дъглас попита за историята на морския капитан.
— Добре — започна той, — смятам, че знаете, моята Лейди-Майка беше избрана от Великото Събрание за Дукеса-Регент, докато след смъртта на баща ми навърши необходимата възраст. За да направя тази история по-къса, ще допълня, че след по-малко от година, Юнисед, нейният полубрат, пристигна и поиска короната.
Великото Събрание беше объркано и раздвоено. Някои определяха за управляваща майка му, други смятаха, че Херцогството се нуждае от мъжка ръка, която да ръководи страната и да издигне мен, следващия Херцог. Аргументите бяха обсъждани най-подробно и някои от тях започнаха да надделяват, когато майка ми внезапно почина. Част от близките й приятели се опасяваха, че виновникът за това деяние е Юнисед, затова решиха да ме скрият извън Столицата. Те ме доведоха тук, във Височината на Вълшебника, за да потърся съвета и помощта му.
— За съжаление трябва да призная, че Юнисед и още една личност… жънат успехи. Вашата майка още не е открита!
— Да, разбирам, тогава бях твърде малък и наивен, за да осъзная всичко! Мислите ли, че майка ми е умряла?
— Все още не съм напълно сигурен — отговори Флеърмън. — Тогава просто ги посъветвах да ви скрият.
— Помня го. Тогава казахте, че някога ще му дойде времето и аз ви вярвам!
— Вече наближава — тихо продума Флеърмън.
Торнууд го погледна изпитателно, после продължи с разказа си:
— Още щом напуснахме столицата, бяхме преследвани от войниците на Херцога. След като поговориха с Флеърмън, моите приятели ме оставиха тук, а самите те продължиха към планините на изток, с надеждата да избягнат преследването. Години по-късно разбрах, че са успели да се спасят след кратка, но тежка битка, благодарение на джуджетата от Дуелмленд. Познавайки злопаметността на Юнисед, те не са дръзнали да се завърнат в Херцогството. Оцелелите предполагам са на служба при вожда на Хайлендорм, някъде на изток. В продължение на година и един ден, аз останах в Хълма с един добър човек — старият Френстил. Как е моят любим приятел, Флеърмън?
Вълшебникът отговори, че при последния път, видян от предишен служител, той е изглеждал в отлично състояние. Привързаността на Дъглас към фермера Френстил непринудено се увеличи и той започна да разбира неговите меланхолични настроения, придружени от сприхавост.
— И така, Дъглас — продължи Торнууд. — Както казах, с твоя Господар изкарах цяла година. Това беше едно приказно време от моя живот, което само ти можеш да разбереш по-добре! Трябваше да се крия, но
