може да ги направи с размери, от каквито се нуждаеш. След това аз ще изрека заклинанието и той ще довърши останалите. Докато се върнеш от Хайлендорм вече ще имам оформените планове и ръчно написано указание за работата с… как я нарече? Аха, ледената кутия. И аз ще я наричам така, наистина наименованието е подходящо!
— И после какво? — попита синът на Херцога.
— По-нататък? Е, дотогава може би ще се наложи да свършиш и някоя друга работа. Ако ли не, ще продължиш да печелиш пари и да градиш щастието си, но бъди предпазлив! Юнисед може да не знае, но може и да знае, че си жив. Той има шпиони навсякъде, дори тук ме следят.
— Радвам се, че пристигнах. Ако не друго, то посещението ми доставя удоволствие — по-голямо отколкото атмосферата на веселите и жизнерадостни екипажи. Вярвам, че ще се съгласиш с направената оценка, Магистре.
Последва бурно, изпълнено с вълнение обяснение, което сигурно щеше да представлява голям интерес за остроумните и бъбриви фермерски съпруги от пазара в Транкети. Докато то траеше, Дъглас отиде да предупреди Синия Чайник за предстоящата вечеря.
Скоро тя беше готова и сервирана с много повече шум и весело настроение; гърнетата и тиганите подскачаха в съдовете за измиване, сякаш за да не изпуснат нито дума.
По средата на разказваната от Огнения Учител приказка за далечни земи, където жените водели битки, а съпрузите им се грижели за децата и домовете, младият Чирак задряма.
— Нашите разказвачи на дълги приказки тази сутрин събудиха петела със своя говор — докладва Бухалът, когато Дъглас отвори очи в своето легло. — Не очаквам да чуя от тях нещо ново, така че ще се захванеш ли с уроците?
Те решиха обучението да се провежда под стрехите на тавана на хамбара, където седмица преди това бяха натрупали приятно ухаещи на късно лято сено и слама.
Торнууд остана четиринайсет дни. Беше безгрижно прекарано време, през което той се показа не само като интересна личност, но и като човек, който се интересува както от работния свят на Вълшебника, така и от обучението на младия Чирак. Когато през една ясна сутрин той си тръгна, Дъглас искрено съжаляваше. Торнууд го покани да му гостува на остров Уейнис, който се намираше далече на юг зад обраслите и опасни хълмове на Лесън. Флеърмън обеща, че някой ден, когато уроците му приключат, ще го пусне да отиде до морето.
Изминаха няколко дни, докато Дъглас най-сетне намери подходящо време, за да зададе въпрос, който отдавна го измъчваше.
— Магистре! — започна той, усвоявайки обръщението на Торнууд. — Винаги съм разбирал Вашата позиция да не се месите в политиката. Вие отказахте да посетите Херцог Юнисед, когато това можеше да възпре неговите завоевателни амбиции. Доколкото си спомням, само го предупредихте да внимава, а по отношение на Торнууд бяхте толкова полезен в съветите и идеите си.
— Много просто, синко мой, харесвам Торнууд, който ще допринесе за едно много добро Херцогство, а ненавиждам Юнисед. И все пак, ако трябваше да съдействувам за неговото отстраняване, сигурен съм, че хората от Херцогството биха настояли да заема неговото място. Но не мисля, че магьосничеството има връзка с политиката. Вълшебниците не притежават качествата на добри владетели, а със своите действия водят всичко до лош край и още по-лошо — те вредят на поданиците си и техните занимания. Да, аз ще помогна на Торнууд, но без да направлявам и подтиквам действията му, зная докъде се простират границите ми. И ти, Дъглас Брайтглед, би трябвало да достигнеш до същото заключение. Затова като наказание за следващия въпрос, ще отговоря с въпрос.
— Мисля, че се досещам за отговора — запротестира Дъглас, — но бих искал да го чуя лично от Вас.
— Да се върнем към алегориите, момко. Сега ще те запозная с флората и фауната на Лендсенд.
Докато момчето притича да вземе нужния том, вълшебникът седна на пейката до голямата камина и промърмори:
— Приемай по-спокойно времената, стари човече. Нещата могат да почакат още малко.
Не всеки от посетителите на Хълма на Вълшебника, пристигнал в следобедната златна светлина, бе посрещан гостоприемно и можеше да слуша дългите приказки.
В една чиста и студена полунощ, когато снегът се сипеше в началото на зимата, Дъглас се събуди от почукване по прозорците на спалнята му, което наподобяваше превъртане на ключ в ключалката.
Той бързо объркан скочи от леглото, взря се напрегнато и попита:
— Кой е?
Звукът престана, после отново продължи, но този път зловещо приличаше на костелива ръка на скелет, почукваща по ковчег.
— Перт, Парти, извикайте Господаря! — обърна се момчето към двете котки и те с бързи скокове се промъкнаха през полуотворената врата. Дъглас се доближи до прозоречните рамки и усети някакво студено течение, което се движеше безшумно също като изчезналите котки. В стаята цареше непрогледен мрак, тъмнината се допълваше от черната безлунна нощ. Дъглас чувствуваше присъствието на някакво същество откъм външната страна на прозореца.
Чукането постепенно се усили.
— Ти ли си, Бухале? — попита той.
— Не е бухал — отвърна тих шептящ глас, идващ от долната част на прозореца. — Моля те, пусни ме, нося спешно съобщение за Флеърмън Флоуърстолк. Няма да ти навредя! Не се страхувай!
Името на Вълшебника, произнесено от толкова странен глас, все пак възвърна куража на момъка. Той пристъпи напред и отвори тежките прозорци. Някакъв силен порив, като от вятър, го отблъсна назад, повдигна пижамата му над коленете преди още да успее да реагира и да я спусне до глезените си. Когато повдигна глава, прозорците вече бяха плътно затворени.
Очите му срещнаха много странен поглед. Пред него се извисяваше още по-странно същество с малки спираловидни светещи орбити, които се движеха напред-назад. Светлината им обхождаше миниатюрната спалня и изглеждаше, че фигурата се движи, извивайки се като дим. Притежаваше лицето на младо момиче с дълги прави, — сиви коси.
Шепнещият й, но все още ясен и отчетлив говор създаваше впечатлението за нещо ужасно — същият тон беше използувала извън прозореца. Все пак Дъглас се замисли, че му е прозвучал неестествено, защото духът е бил уплашен. Тази мисъл някак си му даде смелост да погледне странния посетител.
— Търся Флеърмън Флоурстолк, Огнегадателят. Дали съм извадила лош късмет, да не го намеря тука? Разбрах, че живеел сам.
— Не, но изпратих да го повикат… Аз… ъъъ…, впрочем моля, седнете да го почакате.
— Ах, благодаря Ви. Рядко имам възможността да седя и почивам — каза непознатият женски дух и леко се издигна, после се отпусна към долния край на леглото с усмивка на благодарност. — Може ли да Ви попитам кой сте и как се казвате — наруши тя настъпилата тягостна тишина. — Трябва да призная, че изражението на хората при среща с нас, винаги ни е оставяло впечатлението за някакъв страх. Може ли да попитам за това, по-точно вярно ли е твърдението ми. Аз ще Ви разкажа за себе си, а Вие, ако желаете, също се представете и може свободно да говорите.
— Дъглас Брайтглед — отвърна уверено той с чувство, че съществото, което първоначално го бе изплашило е невинно, безобидно и заслужава уважение. — Аз съм чирак на Вълшебника.
— О, това е добре! Сега разбирам, Вие сте помощник и всичко останало. И ти, Дъглас Брайтглед можеш да ме наричаш Дека, а твоето име ми звучи странно, имам предвид Брайтглед. Дека е краткото ми име, нещо като прякор, с който ме наричат приятелите. В моята страна ние назоваваме с истинските си имена само най-близките приятели или любимци.
Преди да отговори, на вратата се появи Вълшебникът, понесъл свещ и следван от трите котки. Дъглас забеляза, че под слабата светлина гостенката придоби нов вид. Момчето вече нямаше възможността да вижда гардероба през нея.
— Аз съм Флеърмън Флоуърстолк — проговори Магьосникът, без да поздрави. — Коя сте Вие? Изцяло светещо като звезда същество ли? Ще се представите ли като се назовете и после ще обясните ли целта на посещението?
Привидението се поколеба, после кимна на Дъглас.
