— Аз дълбоко се срамувам от това, което съм извършил.
— Знаеш ли — каза Маргет шепнешком на Дъглас, — струва ми се, че той е искрен.
— Мисля, че е по-добре да почакаме, за да се убедим сами в това — отвърна Дъглас.
— Да бъда затворен, да бъда наблюдаван, да се очаква, че ще платя за направените злини и ще разваля направените магии, това са лесни неща за правене — продължи Бившият Леден Крал.
— Да отида с шапка в ръка и да се опитам да помогна на тези, които доскоро жестоко съм наранявал с моя егоизъм, е трудното. Но аз ще го превъзмогна и ще оправдая доверието, макар и малко, което ми оказвате.
Той се спря за миг.
— Моите колеги Магьосници са отсъдили справедливо, и това ме изненадва, защото те сега имат силата да ме унищожат. Но това ме и радва, защото укрепва по-раншната ми твърда вяра в тяхното Братство.
— Млади Магьоснико — каза той, гледайки право към Дъглас, — от цялото Братство, теб най-вече ще се опитам да те убедя в това, че съм нов човек. Когато някой ден твоите деца дойдат в Новите Земи, те ще бъдат посрещнати като уважавани гости, като принцове. Те ще бъдат посрещнати, кълна се, от весели, доволни и трудолюбиви хора, които живеят в здрави къщи и отглеждат весели деца, управлявани добре от самите тях, а не от мен…
— И още нещо. По предложение на малкия човек в кафяво, аз наистина ще си сменя името. То бе фалшиво и самодоволно от самото начало. Вече ще се наричам Серенит!
Той се поклони и отиде към дока, където една лодка го чакаше за да го отведе на борда на командваната от Капитан Фриби „Дъщеря на пламъка“, която щеше да го отведе в Новата Земя, за да започне сложните си задачи и да чака инструкциите на Огурян.
Дъглас и Мирн седяха на една плоска скала на Крайбрежието и наблюдаваха медната слънчева пътека върху вълните. Огромни и високи облаци в далечината отразяваха цветовете и огъня на слънцето и блестяха дълго след като тъмнината се бе спуснала върху Остров Уотеранд. На този фон се открояваха няколко кораба, които напускаха пристанището и отвеждаха последните бойци към домовете им.
Флеърмън се появи, разхождайки се по плажа, придружен от Бронзовия Бухал, който скърцаше над него.
Мирн поздрави Магьосника с усмивка и прегръдка, и помаха на Бронзовия Бухал, но Дъглас изглеждаше твърде замислен и гледаше към Морето.
— Сънувах веднъж, малко след като започнах да чиракувам при Флеърмън. Стоях на едни плаж и подпалих небето.
— Никога не си ми споменавал за това — каза Учителят му, като седна до него на скалата. — Защо?
— Ами, без причина — отвърна неговият Пътуващ Магьосник. — Но ми се струва, че точно за това място сънувах. Беше преди толкова много време. А всъщност, откакто започнах да се уча на Хълма на Магьосниците, са минали само пет години. Кога ще започнем отново с уроците, Учителю?
— Уроци! Уроци ли? Че ти не мислиш ли, че знаеш всичко, което може да се научи за Огнените Магии?
— Не ме занасяй, Учителю. Все още имам твърде много да науча. Надявам се през този век да получа и аз правото да стана Учител. Баща ми и майка ми ще очакват това от мен, както и бъдещата ми жена и нашите бъдещи деца.
— Кой? Ти си наистина един изключителен младеж, Дъглас Брайтглед! И ти, и Мирн имате доста да научите, а и аз също има какво още да уча. Ние не трябва никога да спираме да се учим. Когато спрем, все едно, че сме мъртви, а самият аз не се чувствам умрял.
— Хайде сега, млади Магьоснико… запали ми огън! Намери ми глътка вода в тази пустиня от корал и сол! Нека да те видя какво можеш да направиш.
Един стар фермер извика своята възпълничка, розовобузеста жена до вратата на тяхната спретната ферма със сламен покрив на брега на Кривия Поток.
— Люляк, красавице, очите ти са много по-добри от моите за виждане на далеч. Какво виждаш да се задава по Крайречния Път?
— Я да погледна, дядо — каза Люляк, като избута с пръстите на краката си две от котенцата на Хълма на Магьосниците.
Тя заслони очи с една силна и охлузена от труд ръка, погледна, и се засмя на глас.
— Ха, че това е той самият, Магьосникът Флеърмън и едно младо момче, което страшно много прилича на онова негово момче дето ядеше тук домашни сладкиши и ходеше да ни върши разни работи в Трънкети. Само че е много по-голямо.
Флеърмън, защото очите й бяха добри и това наистина бе Флеърмън, повя с бастуна си за поздрав, а Дъглас се затича напред, за да погали Безценния по гърба и да прегърне здраво и целуне добрата му жена.
— Добре дошли! Безкрайно добре дошли вкъщи! — извика Люляк. — Влезте за момент и изпийте по чаша чай да си намокрите малко свирките… или по-добре, Безценни, изнеси една дамаджана от твоя сидер, ама от най-добрия, който някога си правил.
Безценният се затича да стори това, все още пъргав за човек на тези години.
— Тази година реколтата беше фантастична, най-добрата и най-сладката досега — каза той, като издърпа чепа и напълни догоре чашите с виненочервената течност. — Наздраве! За добрите стари времена!
— Но ти си по-добре сега, отколкото беше тогава — отбеляза Пътуващият Магьосник. — Помня тази къща, когато сламата на покрива й не беше сменяна от десет години.
— След Убийствената зима и Сухото лято на нас някак си ни потръгна — призна си Безценният. — Да, трудни времена бяха, но сега времето е идеално и всичко е наред навсякъде из Долината. А вие справихте ли се с онзи там, как му беше името, неприятния крал, който искаше да сложи злия Юнисед за наш управник?
— Това е една дълга, дълга история — каза Дъглас, като си изпи сайдера и прие да му напълнят повторно чашата. — Ще я разкажем на всички на голямото Парти следващата седмица. Трябва да дойдете и да се срещнете с моите родители — аз намерих баща си, за който всички мислеха, че се е удавил в Морето! И да се срещнете също така с една прекрасна млада дама, която срещнах на един остров в Топлите морета!
— Парти за Хълма! — възкликна жената на фермера. — Това е чудесно! Прекрасно! Може би ще мога да прислужвам на масите и да донеса малко ягодово сладко?
— Глупости! — възкликна Флеърмън. — Не можеш да прислужваш. Ти и Безценният ще бъдете сред специалните гости.
Те си поговориха още малко, което само разпали апетита на Люляк за новини, и тръгнаха през старото мостче към познатата пътека, която се виеше по брега покрай вратата на Хълма на Магьосниците.
— Сега може би ще имаш време да поправиш паянтовото мостче — каза Флеърмън със шеговито сериозен тон. — И да прибавиш и другия парапет, както все обещаваш.
— Ето тук беше закачена табелата — каза Дъглас, като си припомняше пристигането си в къщурката преди пет години. — Аз много се чудех дали ще мога да си намеря място като Чирак при истински Огнегадател.
— А аз като те видях, реших че от теб няма да стане и мияч на чинии, и те съжалих — отвърна Флеърмън Флоуърстолк.
— По-скоро май че беше „помощник на Готвача“ — настоя Дъглас. — От мен щеше да излезе добър готвач.
Те минаха през отворената порта и стигнаха до голямата двойна входна врата. В средата, на височината на очите им, висеше едно блестящо, добре излъскано чукче с формата на бухал с разпънати криле.
— А сега какво, ще лежиш на славата си, а? — каза Флеърмън на чукчето за врата.
— Ако се идентифицирате — каза строго Бронзовият Бухал, — ще предам съобщението ви на моя Господар, когато той се върне от дългата си ваканция.
Дъглас се смя докато се задави, а Флеърмън, след като се направи на вбесен, се разсмя така, че щеше
