— Пак ще повторя, че няма да се стигне дотам. За мен е ясно, че капитан Морне е подтикван от волята на други хора в Тауър. Вероятно старият му приятел от френските галери сержант Роан. Предизвикването на дуел не беше продиктувано от тях и мисля, че сега ще се покажат на бял свят, защото ще искат да изгладят разногласията с нас. Дуелът само ще привлече внимание към тях, а те искат да останат в сянка. Тайните не обичат скандали. Ако дуелът се състои, това би означавало двубой между Монетния двор и Артилерията.
Не знаех какво да очаквам. Съмнявах се дали доктор Нютон познава себе си. Въпреки научните му методи, ходът на действията, които бяхме предприели, ми се струваше ненаучен. По-късно същия ден той засили важността на въпроса и го нарече експеримент. Не вярвах, че това ще доведе до разкриването на истината, и според мен повече приличаше на сръгване на мечка с нагорещено желязо. Едно беше сигурно — никой от нас не очакваше онова, което се случи. Нютон се засрами, и с право, тъй като смятам, че никой не трябва да прави експерименти, без да има представа за възможните последици. Ако това беше наука, аз не исках да участвам в нея, защото къде беше здравият разум? Все едно имаш работа с девойка, която ти позволява да я опипаш, но не й минава през ума, че може да се опиташ да отидеш по-далеч. Когато някой иска да открие нещо, прозорливостта винаги е по-добър водач от случайността, инак в резултат на търсенето може да намериш неща, каквито не си дирил.
Като например смъртта.
Същата вечер трупът на капитан Морне беше намерен обесен в Монетния двор. Казвам „Монетния двор“ умишлено, защото обстоятелствата около смъртта му отново предизвикаха ожесточен спор между моя господар и лорд Лукас. Морне беше обесен, след като явно бе завързал въже около зъберите на върха на кулата Широковърхата стрела, така че когато се беше хвърлил от бойницата, краката му почти докосваха земята в градината на Главния инспектор на Монетния двор. Намерила го беше съпругата на един от инспекторите, госпожа Молиньо.
Господин Молиньо веднага извика Нютон и после се прибра вкъщи да утеши горката си жена, която беше много разстроена от откритието си. Господарят ми огледа тялото като художник, на когото бе предложено да нарисува сцената с Юда Искариотски. Лорд Лукас и неколцина други членове на Артилерията пристигнаха на върха на кулата, заявиха, че смъртта на капитана е въпрос за Артилерията и поискаха да го издърпат до вътрешната крепостна стена за въжето, увито около врата му. Нютон се ядоса, извади ножа за хранене с дръжка от слонова кост, който понякога носеше, и сряза въжето. Трупът падна в ревена на инспектора. Макар че се използваше в медицината, билката нямаше свойството да съживи клетия капитан.
Лукас видя, че го измамиха с правомощията му и на благородното му лице се изписа такава физиономия, сякаш щеше да получи апоплектичен удар. Той се разкрещя и заплаши Нютон с всевъзможни варианти на отмъщение, които щеше да му причини, когато види лордовете от Върховния съд. Нютон не му обърна внимание, сякаш не го чу. Той огледа внимателно въжето около врата на Морне.
— Жалко — въздъхна Нютон. — Горкият човек.
Не харесвах капитана, защото се беше опитал да ме наръга с кинжала си, но и аз го съжалих, защото законът забраняваше самоубийците да бъдат погребвани според общоприетата традиция, и прошепнах нещо на Нютон по този въпрос.
— Присъствал съм на много екзекуции, докато съм изпълнявал служебните си задължения, и знам какви са белезите върху врата на обесените — отвърна Нютон. — Вратът рядко се прекършва и смъртта най-често настъпва от задушаване. Достъпът на въздух до белите дробове е прекъснат, но по-важното е, че мозъкът се лишава от приток на кръв, ако може да се вярва на книгата на Уилям Харви45. Когато човекът е убит, преди да бъде обесен, въжето няма време да се затегне, както става при обикновено обесване. Забелязал съм как геометрията винаги оставя следи по врата и може да се види дали човекът е обесен бавно с въжето или почти не е висял на него. Степента на затягане на въжето при обесване винаги е по-голяма, отколкото при удушаване и е малко вероятно да обхване шията хоризонтално. Следите обикновено се забелязват около ларинкса отпред и се издигат нагоре до точката на увисване при възела с характерния му отворен ъгъл зад или под ухото, от другата страна, или на тила. Това означава, че при повечето случаи на обесване отпечатъкът от примката естествено е най-дълбок срещу точката на увисване. Забележете, че на врата на капитан Морне има леки отпечатъци от въжето на две места.
Погледнах врата на Морне, опитвайки се да не обръщам внимание на подпухналия език, който се подаваше от устата като трета устна, и на ужасяващо изцъклените очи, досущ сълзящ шанкър, и действително видях не една, а две следи от въже.
— Какво означава това? — колебливо попитах аз. — Въжето се е изплъзнало, когато се е хвърлил от кулата?
— Не. Бил е удушен, преди да го хвърлят от кулата. И тъй като човек рядко може да се удуши сам, трябва да направим извода, че е бил убит.
— Убит?
— Да — настоя Нютон. — Първата следа на удушаването се вижда дори на задната страна на врата, където кожата е дебела и тъканите са твърди, и може да е била нанесена само с насилие и, следователно, при отчаяна съпротива. Нещо повече, белегът е хоризонтален, сякаш някой е нападнал капитана в гръб. Сравнете го с втория отпечатък, който е отвесен и не показва почти никакво увреждане от съпротива. Това предполага, че е направен, когато човекът е бил мъртъв.
Разсъжденията му ме накараха да мисля, че Нютон знае как може да бъде обесен човек като същински палач, защото доводите му бяха неопровержими, и не можех да възразя. И както винаги, бях изумен от огромните му познания почти за всичко. Но може би нямаше нищо чудно в това, че човек, способен да обясни земното притегляне, е толкова добре осведомен. Той дори се оживи, докато говореше за обесването, и оттогава често съм мислил, че изпитва нездрав интерес към бесилото. Аз лично смятам, че обесването е много неприятна гледка и му го казах.
— Всички лекари, с които съм разговарял, ми казаха, че обесеният не чувства болка, защото притокът на кръв към мозъка прекъсва, и това мигновено изключва сетивата.
— Още не съм виждал ритнат от стълбата човек, който да понесе преживяването с усмивка на лицето.
— Какво? — възкликна Нютон, заряза огледа на врата на Морне и започна да разглежда ръцете му, сякаш като древен хиромант можеше да определи източника на съдбата на клетия човек. — Мислите, че трябва да оставяме на свобода престъпниците, които заслужават да бъдат обесени?
— Смятам, че има голяма разлика между умопобърканите, които показват интимните си части, и углавното престъпление.
— От вас би станал добър адвокат — присмя ми се Нютон, а после вдигна едната ръка на мъртвия капитан и ми каза да обърна внимание на пръстите. — Погледнете ноктите му. Изпочупени и окървавени са, сякаш се е борил с въжето. Самоубиецът би посрещнал смъртта много по-невъзмутимо. Може би убиецът на капитана има белези от престъплението си, драскотини по ръцете и лицето.
Нютон разтвори челюстите на мъртвеца, отмести настрана езика и претърси устата, но не намери нищо и започна да преравя джобовете му.
— Съжалявам, че не предвидих това обстоятелство — призна той. — Грешката е моя. Не предполагах, че ще убият свой съюзник. Единствената ми утеха ще бъде да докажа, че това е убийство, а не самоубийство. И тогава ще го спася от позорно погребение. Но ако не греша, снощи той се опита да ви убие. Защо го съжалявате?
— Съжалявам всеки, когото сполети подобна участ.
— Какво има тук? — Нютон извади писмо и го разгърна. — Написаното е на същия шифър като предишните послания — каза той, доволен от новото си откритие.
Нютон ми показа писмото, което изглеждаше така:
„vahtvjrqcyubxqtmtyqtowbbmhwdjpmgulmplyak-
lyualrekkmjbatapfiehyztrnweenlolkymnolco-
evkbbdmhffijamiocceqsaayuwddogscaostanxm-
