Птица, камък, вятърът, човекът — всеки от нас има своя собствена реалност, и все пак сме едно семейство. Всичко живо и неживо е близко свързано с всички други неща. Всеки има своята песен. Всеки изпълнява цел. Всичко и всички имат определена съдба.
Всичко е част от тъканта. Всяка мисъл и действие. Всяко наше движение, независимо колко незначително смятаме, че е, е мъничка нишка от цялото. Всеки от нас участва по негов си начин. Всеки от нас допълва тъканта. И всеки е тъкач. Заедно със слънцето, луната и всяко живо същество, ние оформяме фигурите, и така Мистерията се разгръща. Няма разделение. Всички сме едно цяло. Свято цяло. Свят, свят, свят е Този, който ми показва всичко това.
7. Пробуденото сърце
Пробудено сърце притежават тези, чиито граници между Аз-а и останалите са се разширили. Искаше ми се да кажа „са изчезнали“, но щях да преувелича. Тъй като границите не толкова изчезват, колкото спират да имат значение. Случайните познати стават приятели, понякога дори напълно непознати стават част от семейството. Това се случва, тъй като сърцето ни се е пробудило за по-обширни реалности. То вече не бие студено и самотно в тесните си граници, а става нежно, любвеобилно и се протяга, така че да обгърне всички. Това е истинска благословия, защото ни позволява да съзрем красота, останала скрита за нас.
Усещаме колко самотни са възрастните хора, колко неловко се чувстват и колко объркани са младежите, усещаме отчаянието на бездомниците и безработните, безнадеждността на алкохолиците и наркоманите, страха на болните и умиращите, страданието на разведените, които се мъчат да свикнат с раздялата, болката и срама на престъпниците.
И така ние помагаме. Помагаме, защото го искаме. Сърцето ни води. Кара ни да протегнем ръка, да се вслушаме, да отделим време, загриженост, пари — каквото е необходимо. И откриваме, че тези дела ни обогатяват и стимулират, ставаме по-добри. Когато се изгубим в грижата един за друг, откриваме съвършен, вътрешен мир.
За съжаление, животът ни е сложен, пренаселен, запълнен. Понякога усещаме, че сме твърде заети, за да правим услуги. Постоянно имаме толкова много неща за вършене и всички те ни се струват ужасно важни. Но ако не оценим стойността и не поставим акцента върху това да пробудим сърцето си, да си помагаме, ако не приемем това за важна и неоценима част от израстването и развитието ни, какво говори това за нас? Духовността ни просто интелектуално упражнение ли е? Нещо, за което мислим и четем в книгите? Какъв път сме поели, ако оказването на помощ не е част от пътешествието ни? Настина ли си мислим, че изкарването на повече пари, гледането на телевизия още една вечер или излизането на кръчма ще ни направи по-щастливи или ще ни донесе удовлетворение? Може би това, от което наистина се нуждаем, е да се отворим и да почувстваме дълбоката си, специална връзка с живота и другите. Да счупим затворническите вериги на постоянната ни заетост със самите себе си. Да допуснем повече хора и неща в тесния си свят. Отворете прозорците и оставете свежият въздух да нахлуе. Нека сърцето ни да вдиша и да започне да бие не само за нас самите, а и за другите. Когато направим това, ще усетим какъв лечебен балсам е за душата. Как израстваме и политаме, когато наливаме газ в лампата си.
Нашият дар е животът ни, той е чест, привилегия, тайнство, за което сме вечно благодарни. Пробуденото сърце никога не забравя това. Желанието да помагаш идва от задълбочено оценяване на живота. Ние сме благословени с неизброими богатства и радости, независимо от ситуацията, в която се намираме, и така в знак на благодарност ние вършим нашата част.
Спомняме си минали моменти, в които ни е оказвана помощ, приятели, случайни познати, дори непознати са ни помагали, когато сме имали най-голяма нужда. Тогава това ни се е струвало истинско чудо, сега е наш ред. Да се превърнем в чудо за другите. Ние се превръщаме в машината, чрез която Великата Мистерия обсипва с дарове другите, тъй като толкова много се е изляло върху нас.
Голяма чест е да гледаш как Великата Мистерия се разгръща, разкрива се навсякъде. И ние смирено питаме как да станем част от това? Чрез молитви на възхвала и благодарност сетивата ни се изострят и можем, да видим и почувстваме радостта на вселената. И оттам идва това всепоглъщащо желание да служим и да бъдем движещата машина на това величие.
Пробуденото сърце лесно намира начини да помага. Често го правите инстинктивно. Някой се подхлъзна и вие протягате ръка. Кола е излязла от пътя, присъединявате се към останалите и бутате. Ваш колега е в депресия, давате му да разбере, че сте загрижени. По начало ние сме мили и внимателни в много отношения, но това може да се задълбочи неимоверно много. Това са само първите няколко стъпки по изумителния път към дълбините на нашето сърце.
Колко пъти в инфарктни ситуации сте виждали хора да се сплотяват за общото добро? Река заплашва да излезе от коритото си и да залее даден град. Градът се мобилизира. Гражданите работят цяла нощ, за да предотвратят катастрофата. Отправен е призив и хората откликват. Работят в хармония. Някои пълнят торби с едър пясък, други ги натрупват по брега на реката. Някои приемат обаждания. Други готвят, трети носят вода и храна на работниците. Напълно непознати хора, работещи рамо до рамо. И по време на кризисната ситуация цари ободрение, усеща се спойката между хората. Чувство за принадлежност и принос към нещо по-велико от нас самите. След това проблемът изчезва, хората се връщат към живота си и всичко започва да тече постарому. Почти, защото нещо в нас се е променило. Късче от сърцата ни е било докоснато, отворило се е. Открили сме, че обичаме да си помагаме. Това ни е доставило дълбока наслада и винаги ще си спомняме с умиление за въпросното събитие.
Когато даваме израз на същността си по такъв интимен и уникален начин, когато забравяме себе си, докато помагаме, пред нас се разкрива нашето единство, целостта ни. И тогава чистота на преживяването се усеща най-дълбоко. Щастливи са тези от нас, които са били призовани и са станали част от подобно събитие. Изживяването е незабравимо.
Но ако в тази момент се вслушате внимателно вътре в себе си, ако веднага отворите сърцето си, ще чуете ехото на велик призив. Призивът е отправен точно към вас.
Призивът на вселената към децата й гласи: „Елате и станете част от това.“
„Но с мен няма никой. Сам съм. Какво мога да направя?“, може да й отговорите.
Сам? Има хиляди, ако не и милиони от нас, които носят вода и секат дърва, подчинявайки се на своя вътрешен призив. Ще ни видиш навсякъде, ако отвориш очи. Чувствай се поканен да се присъединиш и ще откриеш много приятели и задружност. Не е необходимо да ставаш член на организация, да приемаш някаква религия, просто следвай сърцето си и прави добро. Това е достатъчно. Без да бързаш, стъпка по стъпка, това е всичко, което се изисква.
Сърцето се отваря бавно и сладостно като красиво цвете, подаващо главица от стегната, твърда пъпка. Листче по листче, докато не разцъфне в целия си разкош. Същото става с нас. Правете това, което сърцето
