с всяка своя клетка и накъдето и да погледна, виждам Великата Мистерия. Вълна след вълна от съвършен мир и хармония пулсират в мен.
Всяко действие е божествено, когато любимият ме притежава по този начин. Всяка среща е среща със Светията вътре в мен. Като Уолт Уитман и аз заявявам:
Молитвата на преклонението пред Великата Мистерия. О, колко специална е тази молитва. Човек трябва да прекара малко време насаме със Светията. Като всяка връзка и тази трябва да се изгражда и възпитава. Нужно е опознаване. Доверие. Тихо, специално време заедно. Да бъдеш с Великата Мистерия по този начин не означава просто да мислиш за тези неща. То е отвъд мислите. Отвъд понятията. Това са тихи моменти на молитва и преклонение. Да се изгубиш в присъствието.
Понякога по средата на най-забързания ден, когато съм погълнат от детайлите на живота си, Великата Мистерия ми идва на гости. Изведнъж тя е тук и всички грижи и тревоги се стопяват, издигам се и вече не съм сам, а под божествена протекция. В тези моменти пред мен се разкрива целостта на всичко, сякаш гледам през очите на Възлюбения, а не през моите собствени. Това е молитвата за вечното присъствие на Великата Мистерия.
Да се молиш със сърце, изпълнено с възхвала и благодарност, също е начин, който носи голяма наслада. Всеки ден аз казвам едно простичко „Обичам те“, например сутрин. Или казвам „Твоето изкуство е така чудесно и величествено“, когато видя нещо трогателно — слънцето, пробиващо с лъчи през облаците, птица, следваща поривите на вятъра — потвърждавайки любовта си и признанието към Великия Светия. Никога не се уморявам да възхвалявам. Ухажвам духа като любимо същество. Изразявам признателността си към Великата Мистерия. Възхвалявам я. Оценявам я.
При всяко ядене, когато си казвам молитвата, практика, която ми доставя голямо удоволствие, намирам за какво да изкажа благодарност: радостите от деня, компанията на приятелите, успехът на дадено начинание, здравето ми, храната, ароматите — ежедневни удоволствия, за които благодаря. Всеки дар, всяко удоволствие, всяка гледка и звук идват от Великата Мистерия. Има толкова много неща, за които да съм благодарен. Накъдето и да погледна, виждам тези съкровища. И колкото повече благодаря и възхвалявам, толкова повече красота забелязвам. Сякаш постоянната възхвала някак измива и пречиства очите ми, така че да не пропускам нищо. Чувал съм мистици да съобщават за подобен род случаи, а аз ги повтарям. Молитвата за възхвала и благодарност е една от вратите по пътя към красотата.
Никога не пропускам възможност да възхвалявам и благодаря на Великата Мистерия. Отдавам й признание за всичко. За слънчевия ден, здравето ми, хората, които срещам, успехите и радостите, които изживявам ежедневно. Всичко идва от Великата Мистерия и всеки път когато се сетя, й отправям своето признание. Това ми помага да се чувствам свързан, благословен, специален.
Ако хвалех вселената хиляди пъти на ден, пак нямаше да мога подобаващо да изразя дълбоката си признателност за всичко, което Великата Мистерия прави за мен. За голямата радост и привилегията да живея.
Ако можех да живея вечно колко весело щеше да е да се присъединя към светия, ангелски хор и да пея и възхвалявам Светията.
„Свято, свято, свято е твоето изкуство, о, Велики“, гласът ми би отеквал до най-далечните точки на вселената. Колко развълнуван щях да съм, ако можех да участвам във възхвалата на неговото Величие, да възпявам славата му. Усетил съм Великата Мистерия и съм свидетел на добрината й. От първа ръка зная колко всеобхватни са красотата и любовта й, колко стимулиращо е докосването й, колко пълна е прошката й. Колко дребно, просто нещо е да участваме във възхвалата й по този начин. Такива неща съм си представял. А тези мисли са сладки, защото дълбоко ме подхранват.
Молитвата за любов и приемане е практиката да обичаш и приемаш, така както Великата Мистерия го прави. Започвам със себе си. Обичам се и се приемам изцяло, защото знам, че докато не го направя, не мога и друг да обичам истински, дори и Великата Мистерия. Трябва напълно да признавам, оценявам, да се прекланям пред храма на собственото си разгръщане.
Когато се осмивам, принизявам, омаловажавам с думи или мислено, то тогава осмивам работата на Великата Мистерия. С всяка възмутителна мисъл за себе си, аз я посрамвам. И тъй като не искам да я позоря, започвам да изтъквам хубавото. Каква ирония — прекланяйки се пред нейното величие, аз величая и самия себе си.
След това се уча да обичам и приемам братята и сестрите си, с които съм на една планета, дори и онези, които най-много ме дразнят или ме отблъскват. Особено тях, тъй като не е голямо постижение за мен или Великата Мистерия да избирам кого да обичам и кого не. Да се заобиколя с хора, с които се съгласявам и на които се възхищавам, и да осъждам онези, с които си противоречим. Това добро ли е? Дори и тези, които са извършили престъпления срещу братята и сестрите ми и не са показали угризения, нима не трябва да обичаме и тях?
Колко дълбока е любовта ни, ако не можем да обичаме престъпника, така както жертвите? Не се ли нуждаят спешно и двете страни от любов и лечение? Не е ли една от Божиите заповеди да отвръщаме с любов на омразата, с добро на злото? И ако не можем да правим това, не може ли да го възприемам като наш идеал? Не можем ли поне понякога да излизаме извън нормалните коловози на отношение към хората? Можем ли да станем по-малко критични и да даряваме повече любов? Не е ли това един от начините да пробудим сърцето си, така че Великата Мистерия да заживее в нас?
Един приятел ми разказа за една демонстрация за правата на животните, при която един от активистите, виждайки жена в кожено палто, разярено се втурва към нея. Решимостта му е толкова голяма, че стъпква няколко бездомници, легнали на тротоара и продължава без въобще да се извини или да попита как са, загрижен единствено да не изпусне да предизвика жената с палтото. Толкова е погълнат от преследването, че не вижда по-далеч от носа си. Трябва да не допускаме същото да се случва с нас. Справедливото негодувание е ужасно нещо. Често се мислим за справедливи, смятаме, че знаем всичко и правото е наша страна, това става, когато си мислим, че имаме всички отговори. Когато нашият път е единственият верен. Започваме да раздаваме присъди. Но не това е призванието ни. Нека Великата Мистерия да съди, а ние да раздаваме любов. За това сме призвани.
Ако работим за социална промяна — а това е добро дело — нека винаги сърцето ни да е будно и достатъчно голямо за всички. Няма врагове, има само незнание. Няма кого да мразите, а има много, които да обичате.
Когато ми е трудно да приема, простя и да обичам някого поради някакви основателни причини, имам готово решение в ума си, питам се: „Великата Мистерия обича ли този човек?“. И отговорът винаги е да. Какво ми остава тогава?
Дълбоко във всеки от нас гори пламък — искрата на Светията. В някои хора гори ярко, при други е едва различим, но винаги е там. С любов и приемане пламъкът става по-голям. Можем да помогнем на другите да го разпалят като видим доброто у тях, дори и те самите да не го виждат. Особено тогава, защото това е процес на трансформация, наистина велик процес. Благословени са тези, чието пробудено сърце им позволи
