отговор. Няма спасително средно положение. Човек не може да има двама любими и да бъде отдаден и на двамата. Няма го равнодушното, патетично: „Част от мен е красива, а другата не е.“ Няма го невротичното: „Всичко ще ми е наред, веднага щом се променя, стана по-добър, отслабна, изкарам повече пари…“
Няма да правя компромис. Не мога да направя компромис. Защото осъзнавам, че ще се обърне срещу мен. Не, на въпроса трябва да се даде отговор и това трябва да стане днес, сега, на момента. Или съм красив, специален, уникален, или не съм? Кое от двете?
Има определящи моменти в живота на човек, когато трябва да бъде взето някакво решение и няма връщане назад. Затворил съм вратата след себе си и сега няма изход. Не мога да помръдна нито напред, нито назад, докато не дам отговор. И така отговарям. Отговарям дръзко. Учудвам се на дързостта си, учудвам се, че не давам плах отговор, а уверен и сигурен. Аз съм красив, специален и уникален… Такъв съм. И след като съм го заявил, внезапно откривам, че наистина е така. Сега го виждам ясно, не с интелекта или разума си, а с дълбочина и увереност. Чувствам го дълбоко в себе си, сякаш съм го знаел цял живот.
Изведнъж всичко засиява. Я дрянът смее ли ми се, сякаш казва: „Какво чака толкова дълго?“ Птиците усмихват ли ми се? Бил ли съм внезапно посветен в някаква тайна? Като че ли в миг от мен се е вдигнал товар и се чувствам свободен и лек.
Хайде да поговорим за рани и белези, тъй като в този момент се обичаме дълбоко. Неприятен, емоционално зареден инцидент може да ви накара да се срамувате пет минути, а усещането да не отшуми четиридесет години. Срам е името, което даваме на чувството за малоценност и неспособност. Това е често срещано, осакатяващо състояние и не подхожда на тези, които искат да вървят по пътя на красотата.
Един брак се разпада. Загубвате работата си и не сте в състояние да си намерите нова. Любим или близък приятел ви се присмива. Надебелявате, гледате се в огледалото и не харесвате това, което виждате. Проваляте се в нещо, което е било важно за вас. Разочаровате някого. Някой ви разочарова. Пътешествието ни през живота включва и такива моменти, в които сме вътрешно наранени, можете да сте сигурни в това. Обичам да ги наричам бойни белези. Но раните са, за да бъдат излекувани, а ние да станем по-силни. Не трябва да се срамуваме от това да претърпим провал или да бъдем наранени. Животът е епическа одисея. Битки се печелят и се губят. Възможности се изпускат и се сграбчват. Човек има сполуки и несполуки.
Ако нямате белези, моменти, в които сте се борили със срама, ако нямате горчиви съжаления или унизителни провали, то тогава що за живот сте живели? Не сте от моето племе и нямате място на масата ми. Сядам на маса само с тези, които са се проваляли и успявали, чиито бойни белези покриват телата им и които са горди, че са преживяли, и то величествено, всичко, което животът им е предложил. С тези, които са превързали раните си и са продължили напред.
Но срам, който ни трови упорито, не е полезен и в този случай трябва да бъдем бдителни. Такъв срам разкъсва и наранява душата, сякаш човек е погълнал бодлива тел и при всяко движение я усеща в себе си, Дори ходенето до кварталния магазин може да се превърне в мъчение, когато сме така наранени, просто трябва да се почувстваме живи и свободни.
И така, аз потеглям на пътешествие, за да превържа раните си и да преоткрия целостта си. Но какво да правя с недостатъците си, неспособностите си, какво да правя с тях, те съществуват? Решавам да ги обичам. Да ги приема като част от това, което съм. Да вярвам, че съм красив не въпреки тях, а заради тях. Те са част от уникалността ми, като маркировка на диво животно. Те са моят отличителен белег. Правят ме реален.
Раните зарастват, когато прощаваме на себе си и на другите, заради нашата хуманност. Позволяваме на себе си и на другите да претърпяват провали и да грешат, да не са перфектни. Прощаваме си за пропуснати възможности, грешни решения. Прощаваме си за всички минали и бъдещи грешки. Осъзнаваме ранимостта и крехкостта си и то далеч не като проява на слабост, а като част от това, което сме Нашите чудатости и особености — всички те ни правят уникални. Специални и красиви сме, заради хуманността си, не въпреки нея. В действителност точно в това се крие истинската ни красота.
И нека не се оплакваме горчиво всеки път, щом сме наранени. Вижте даровете, които идват с раните Обновяват ни като пролетен дъжд. Приносът им е неизмерим. Ставаме по-добри благодарение на тях. И освен това — раните зараствах.
Но ако раната не оздравява, тогава какво? Оставете я да кърви. Оставете я да кърви и да пропие земята с болката и тъгата, си. Но нека да няма съжаление или горчивина. Ако успеете да направите това, то болката ви ще се превърне в дар, всичко ще се облагодетелства и подхрани от пречистващата й сила. Дарете я с радост. Всеки, в един друг момент, трябва да: понесе известен товар. Никой не е имунизиран. Това е законът на съществуването ни. А някои носят по-тежък товар от други — това също е закон. Задачата ни не е да го разберем, а да вървим по пътя, който сме поели.
Съзнателното страдание също носи своите радости и награди. Има тайни, които се разкриват тук и никъде другаде. Ако сме направили всичко, което е във възможностите ни да поправим нещата, ако сме се трудили много. Ако сме се молили за напътствие, вслушвали сме се и сме следвали насоките. Ако сме се очистили от всяко самосъжаление, депресия, гняв или негодувание. Ако сме направили всичко това и пътят ни все пак води към долината на тъгата, то пригответе се за пътешествието. Допрете чашата до устните си и пийте. „Не моята воля, а твоята“ се превръща в наша мантра и смело се впускаме напред, знаейки, че и по този път има дарове и съкровища.
Рана, неопетнена от съжаление или горчивина, е благословена с дълбоко състрадание и разбиране. Виждаме човешкото състояние, включително и нас самите, болката и чуждото страдание отекват дълбоко в нас. Внезапно съзираме стотици, хиляди, в много по-тежко положение от нашето, а през цялото време сме си мислели, че нашето страдание е огромно. Сега се чувстваме засрамени, тъй като осъзнаваме, че сме благословени.
Раната се превръща в нов прозорец, през който виждаме света възроден, и освободени от вглъбеността в самите себе си, ние се дивим на удоволствията и чудесата, които сега виждаме. Приятел на гости, ароматът на свежи цветя, звукът от дъжда, но покрива, тези неща ни докосват и ни правят щастливи. Парадоксално е, но животът ни компенсира повече през това време и ние се чудим защо въобще някога сме се тревожили за толкова тривиални неща в миналото и благодарим на вселената за това, че сега сме благословени.
Но ако незарасналата рана е замърсена от самосъжаление, гняв, негодувание, горчивина, то тогава определено вървим по адски пътища и терзанията ни са големи. Вътрешни демони ни измъчват, присмиват ни се и тъгата ни поглъща. Всичко ни се струва грозно, слънцето, луната и всички красиви неща остават скрити за нас и пътят не крие никакви радости или съкровища, тъй като това е път на тъмнина и смърт.
Но винаги има изход и за да го достигнем, трябва да минем през самите себе си. Велика и свята е Мистерията, която ни показва тези неща и ни указва пътя към светлината.
3. Не съдете твърде строго
Великата Мистерия никога не ме съди. Подкрепя ме, подхранва, обича и напълно ме приема. И ме окуражава да правя същото. „Обичай себе си, както те обичам аз.“
И не само мен обича Великата Мистерия. Тя дава рамо на всички, дори и на най-злонамерените. Такава е любовта й. Никой няма да бъде наказан, освен онези, които се наказват сами. Всичко ти се прощава,
