когато ти сам си простиш. Едно единствено нещо се иска от нас: да се обичаме и да се приемаме, както вселената ни е обичала и приемала. Това е всичко.
Сега виждам, че не мога да се отклоня от пътя. Ако сърцето ми е чисто, всичко е наред. Аз съм част от вселената, така чист и прекрасен като всички други творения. Всички мои пътища са свети, още от момента, в който стъпя на тях. Няма нужда да се срамувам от нищо.
От този момент решавам да се отрека от чувството за вина и угризенията за всички грешки, минали и бъдещи. Човек дава всичко от себе си. Не се иска повече. Не се очаква повече. Понякога ще вземам лоши решения — знам това. Понякога последиците ще нараняват хора. Човек съм. Но няма да обръщам твърде много внимание на тези неща. Ще кажа тиха молитва и ще продължа. Имам по-добри неща за правене от това да се тормозя. Няма място за съжаление или самообвинения. Каква полза от тях? Тъй като независимо какво, мисля, че съм направил, независимо колко ужасни си представям последствията от моето безразсъдство, слънцето ще продължи да свети, а луната — да се върти. През зимата ще вали, а лятото ще си остане сезон за хладни напитки и почивка. Пролетта ще си остане сезонът на влюбените, а първата целувка — все така вълнуваща. Манговото дърво ще дава сладките си плодове, а дъждовете ще напояват почвата. Жените ще продължат да раждат деца, които ще порастват и ще имат свои деца. Безброй звезди ще продължат да обсипват небосвода. Реките няма да прекъснат своя ход към океана, а океанът ще си има своите приливи и отливи. Могъщият кедър ще продължи да се извисява към небето, а птиците — да пеят в ранни зори. Така че какъв е проблемът?
Великата Мистерия ни обича. Подкрепя ни. Приема ни. Боготвори ни. И на нас не позволява да се държим по друг начин към себе си. Кара ни да празнуваме собственото си съществуване. А когато правим това, когато си прощаваме за всички провали, ние си позволяваме да бъдем изцяло хуманни. Да проявим красиво човеколюбив. Да празнуваме хуманността си. Да празнуваме правото си да грешим. Когато се отворим по този начин и се освободим от строгата оценка за нас самите — нещо чудесно се случва в нас. Ние разцъфтяваме и ставаме по-силни на фона на тази вечна любов и приемане. Това е газта на лампата ни и колкото по-ярко гори тя, толкова повече ни удивлява, защото започваме да виждаме себе си такива, каквито наистина сме — откриваме истинската си стойност.
И когато свикнем редовно да се гледаме по този начин, ден след ден, седмица след седмица, някои скрити наши кътчета започват да ни се разкриват. Таланти и дарби, за които не сме и подозирали, излизат на повърхността. И всичко се къпе в топлия пламък на любовта и приемането. Говорим за безрезервна, абсолютна, пълна любов и приемане. Не трябва да пропускаме нищо, а да обичаме и приемаме всяка слабост и неспособност. Дори и най-тъмните ъгли на душата си. Всичко или нищо — това е предизвикателството. И когато се справим достойно с него, идва ред на велика алхимия.
Като пъпки на дърво, покарващи в топлия пролетен ден. Като семена, заровени в топла, влажна, плодородна почва. Като птици, възхваляващи с песен величието на новия ден, ние също правим величието си реално чрез тази любов. Без нея сме мъртви, безплодни. Скелети. Осакатени сме. С нея сме всичко. Около нас — само нови неща. Нова зора настъпва. Ражда се нов живот без срам и съжаление. Живот, изпълнен с любов и приемане. Живот, подхранван отвътре.
Както мравката приема земята и земята приема нея. Както нощта приема луната и луната — нощта. Както листото приема клона и клонът — листото. Така ние се приемаме. Чувстваме се завършени, цели и дръзваме да се потопим навътре в Мистерията.
4. Молитва
Молитвата е храна за вселената и може да бъде приготвена по най-различни творчески начини. Точно както добрият готвач е изобретателен и се заиграва с храната, така човек може да подходи креативно спрямо молитвата. Възможностите са необятни, след като придобиете усет към тях. Ще откриете в това голямо забавление, а отплатата ще е богата. Ще ви подхранва дълбоко и ще ви снабдява с изобилие от неща. Най-важно е да не се чувствате заплашени, притиснати от молитвата. Така както всеки може да се научи да готви, така всеки може да се научи да се моли. Необходима е само малко практика.
Обичам да се моля и бих искал да споделя някои от любимите си рецепти, но нека първо ви разкажа една история. Всъщност става дума за един разказ на Толстой за един свещеник и трима отшелници.
Докато пътува към манастира си, един свещеник научава за съществуването на самотен остров, на който живеят трима отшелници. Чува разговорите на няколко пилигрими, които също пътуват на кораба, разбира, че отшелниците извършват духовни тайнства и му се приисква да ги изучи.
Когато приближават острова, свещеникът моли капитана да пусне котва и да му позволи да отиде до острова с малка лодка с няколко гребци. Когато стъпва на брега и заговаря отшелниците, открива, че редят молитви, измислени от тях. Желаейки да поправи това, свещеникът се заема да ги научи на правилни молитви от Светото писание. Те, не осъзнавайки, че правят нещо лошо, се съгласяват с готовност.
Отшелниците, прости хорица, в напреднала възраст, се затрудняват да запомнят думите на молитвата. Цял ден свещеникът ги кара да повтарят думите, докато и тримата я научат наизуст без грешка.
Същата вечер, когато луната се показва, той се връща на кораба. Опъват платната и отпътуват. Свещеникът наблюдава от кърмата как мъничкият остров се стопява в далечината.
По-късно през нощта свещеникът вижда нещо бяло и лъскаво, което приближава в посока откъм острова, „Сигурно е лодка, плаваща след нас“, мисли си той, но нещото ги настига така бързо, че предположението изглежда невероятно, а и не се виждат платна.
Той извиква на кормчията, „Какво е това?“, въпреки че вече различава тримата отшелници, движещи се по водата, бляскаво бели, с лъчисти сиви бради, които толкова бързо се приближават, сякаш корабът е спрял. Отшелниците им правят жест да спрат. И тримата се плъзгат по водата, без да движат краката си.
„Забравихме молитвите, проговарят заедно, научи ни отново.“
„Вашата молитва ще достигне Господ“, отговаря свещеникът и смирено се покланя до земи на възрастните хора, те се обръщат и тръгват обратно през морето. А до изгрев-слънце, светлина озарява мястото, където тримата се скриват от погледа.
Всеки от нас се моли по негов си начин и ако сърцето е чисто, значи и молитвата е добра. Духовният път е път на молитви. Молитвата е храна за душата, за същността ни, за вселената. Молитвата е общуване. Тя е шепотът на влюбените. Тя е размяната на тихи послания между човека и Великата Мистерия. Молитвата ни свързва, прави ни по-смирени, по-силни, просвещава ни и ни прави едно с Великата Мистерия.
Молим се, не, защото се очаква от нас, и не, защото се чувстваме длъжни, или защото някое правило или указ ни налагат да се молим. Не, правим го, тъй като ни е приятно общуването с възлюбения. Жадни сме за духовното присъствие, което ни разтърсва из основи.
Получаваме толкова много при молитва, не само това, което молитвата, ни дава, а то е много, но и благодатта от присъствието на Светията. Когато Великата Мистерия нахлува в нас, прониква навсякъде и ние се чувстваме вътре в нея, част от нея, всичко друго избледнява. А това е един от любимите ми начини да се моля. Молитвата на Святото Присъствие. Молитвата на преклонението пред Великата Мистерия. Когато съм много спокоен, настроен на тази вълна, чувствам веселите трепети на сътворението. Чувствам го
