на някое дърво през пролетта? Ако не удоволствието да споделиш вечерта с добър приятел. Ако не взирането в нощното небе, обсипано със звезди. Кое е наистина важно, ако не тези неща, а те не ни ли заобикалят отвсякъде? Има ли моменти, в които не сме в състояние да оценяваме тези дарове, така изобилно изсипващи се върху нас? Ако не можем да ги видим, трябва да се молим очите ни да се отворят, тъй като изпускаме много.
Нека съзрем и красотата в собствените си сърца и в сърцата на другите. Много често забравяме това. Добре е да си напомняме, че има много доброта на този свят, в човешкото сърце. Няма да я видите по телевизията. Няма да прочетете за нея във вестниците. Но тя е там и всички могат да я видят. Не трябва да забравяме факта, че зад всяко нападение, убийство, измама, за което чуваме, стоят хиляда добрини, направени от обикновени хора. Живеем в свят, в който хората се обичат и се подкрепят взаимно.
Не вярвате? Не го ли виждате? Оставете вестниците. Изключете телевизорите. Хайде, разходете се из квартала си. Отворете очи. Почувствайте сърцата на хората. Има красота. Навсякъде се открива доброта, щедрост, обич, загриженост, задружност. Вижте жената, която помага на чужденеца да научи български. Мъжа, който посещава колегата си в болницата, носи му цветя и го разтушава. Жената, която пече сладкиш и отива да посети възрастната си леля. Този, който помага на нещастния си приятел. Треньорът, който купува кола и хамбургер на момчетата след мача с пари от джоба си. Онзи, който поправя колата на приятеля си, без да очаква отплата. Другият, който организира обществено събитие. И онзи, който работа без пари в кухня за бездомни. Изненадани ли сте? Не знаехте ли, че светът е прекрасно място за живеене? Не знаехте ли, че сърцата на хората са добри? Вгледайте се в собственото си сърце — то не е ли добро? Има безброй други такива хора. Не се заблуждавайте.
Ако търсите чудото във вселената, няма да ви отнеме много време да го отриете. Докато го правите, оценявайте го. Хвалете го. Благодарете за него. Изпълнете съзнанието си с него. То ще се умножи и се изсипе върху вас стократно. Упражнявайте се да ходите по пътя на красотата, докато откриете, че този път е винаги под краката ви, независимо къде стъпвате.
Практика. Човек израства с практиката. Балерината, която така леко и грациозно се носи по сцената, се упражнява ежедневно с часове, за да е сигурна, че мускулите на краката й ще издържат. Тя го прави да изглежда лесно, въпреки че извън сцената е положила много труд, за да стигне до това представяне: Нима сте мислели, че пътят на мистика е различен? Трябва да отворим очите и сърцата си чрез практиката. Бегачът на дълги разстояния прави различни упражнения от копиехвъргача, но и двамата тренират упорито. Същото е с този, който иска да се пробуди за пътя на красотата. Той трябва да тренира точно като спортиста. Как? Просто е…
Подхранвайте ума си с мисли за красота. Упражнявайте се да я откривате навсякъде. Оставете нещата да ви развълнуват, да ви въздействат дълбоко. Бъдете като деца в радостта и доверието си. Хвалете вселената отново и отново за цялата й благодат.
Умът ни израства благодарение на това, с което го подхранваме. Тази практика ще даде изобилни плодове и като Уилям Блейк ние ще започнем да виждаме Бог в стръкче трева и вечността в зрънце пясък.
Лесно е да гледаме на думите на Блейк като на чисто поетичен полет на фантазията и все пак когато сетивата се изострят и отворят — а те ще се изострят и отворят — откриваме в тях много повече истина, отколкото бихме могли да предположим. Тъй като, когато човек върви по пътя на красотата, всичко става по-обширно, по-грандиозно, по-живо и има моменти, в които навлизаме дълбоко в мистерията, проникваме в утробата й, изпитваме огромна наслада и излизаме опиянени, благоговеещи пред това, което сме видели и почувствали.
Да вървим по пътя на красотата означава да се прекланяме пред нашия храм. Да ликуваме от себе си, сякаш сме така величествени като слънцето. Така нежни и невинни като новородено. Така могъщи като разбунтувала се река. Тайнствени. Свещени. Свети. Такива сме ние.
С практика и внимание ще съзрем великолепието, колорита на нашето съществувание. Ще усетим как препуска във вените ни. Краката ни ще са здраво стъпили на пътя. Очите — отворени. Поглъщащи. Ще откриваме божественото във всичко. Ще се чувстваме благословени и пречистени. Преливащи. Шеметни. Свободни. Живи във всеки миг. Поемащи на големи глътки настоящия момент. Красота навсякъде. Ослепително. Намираме се в центъра на цялото съществуване. Великолепно живи. Да… това е пътят.
4. Пътешествието към тук и сега
Всеки ден е пътешествие, а самото пътешествие е дом. Тук е домът ми. Точно, където съм, независимо в коя точка на вселената. Точно сега, в този момент, независимо какъв е моментът. Дали е приятен или неудобен, независимо дали се чувствам вдъхновен или объркан, щастлив или депресиран — този момент е домът ми. Дом, сладък дом.
Рано сутринта е. Ставам, плискам си лицето с вода и ето пътешествието се взира в мен. То винаги е с мен. Всеки ден се разгръща нова част от мистерията. Нова врата се отваря. Някоя от вече отворените се затваря. Всеки един ден това пътешествие ме води все по-навътре в непозната територия. Никога не съм бил тук преди. Животът тече постоянно. Аз тека с него, носен по течението.
Пътят на човека няма край. Вечно пътуваме, превръщайки се в нещо друго. Може да копнеем за стабилност, място, където да положим глава и да се чувстваме спокойни. Място, където да „пристигнем“ и да живеем в доволство и щастие, но това не трябва да е така. Щом пристигнем някъде е време да тръгнем отново. Може да имаме моменти или часове, или дни на щастие по време на пътуването, но пътуването продължава и ние трябва да продължим, без почивка, към нещо ново.
Аз съм номад. Всички сме номади. Няма стабилност тук. Няма постоянни неща. Нищо, за което да се хванем и да се държим. Където и да се опитам да се установя, животът ме завърта и крачи напред без спирка. Не мога да го накарам да остане неподвижен. Не е в природата му. Глупаво е да опитвам. Не мога да вкарам живота в калъпа на очакванията си.
Можа да го уговарям. Да се опитвам да го насочвам в посоката, която искам да върви. И аз правя тези неща и то понякога много успешно. Но тъкмо когато реша, че съм планирал живота си, че той ми съдейства, и ето че се случва нещо, изпълнен е със завои и обрати, абсурдни ходове, жестоки изненади, кризи, неща, които никога не бихте си представили, и няма да спре на едно място. Вдишвам и издишвам. Птица прелита наблизо. Слънцето залязва. Скоро ще се появи луната. Всичко се движи, променя, става нещо друго. Самата земя под мен танцува, молекулярните й частици са в непрестанно движение. А аз се опитвам да внеса стабилност в живота си?
Домът е движение, постоянно движение. Ако искам да се чувствам уютно у дома си, по-добре е да прегърна пътешествието, да опаковам багажа и да пътувам с леко сърце. Сега забелязвам, че нося твърде много багаж. Нищо чудно, че съм се чувствал обременен. Така че се отървавам от излишния багаж. Решавам да изпусна живота си, за да го намеря отново. Няма и миг след като съм направил това и започват да ми се случват забележителни неща. Вдишвайки чистия въздух навън и усещайки вятъра да брули гърба ми, откривам, че съм в самия център на вселената, винаги съм бил и винаги ще бъда. И пулсиращото, проблясващо, винаги присъстващо Тук. А Сега ми се открива и става мой спътник.
Късна сутрин е. Обещах на една приятелка, че ще взема колет от пощата вместо нея. Тук и Сега идва с мен. Виждам познат по пътя. Махвам му с ръка и той ми отвръща. Дърветата изглеждат великолепно днес. Планините са гушат в мъгла.
Освобождаване. Освобождаване. Весело освобождаване. Нескончаемо нахлуване във времето, то става мой спътник. Неизразимо, дълбоко, изпълнено с величие, като вътрешно преживяване. Има друга реалност.
