— Ще трябва да почакаш, докато пораснеш! — извика той. — В тази област човек се учи само от опит.
— Грешите — каза тя. — Ако беше тъй, би трябвало да бъда първата в класа. Но не е така.
— Жалко. Значи, цялото ти прилежание е отишло на вятъра? О, клето дете!
Тя кимна.
— Каква искаш да станеш, като свършиш училище?
— Трамвайна кондукторка — рече тя. — Или пък лесничей по цветята. А най-много бих искала да стана екскурзоводка.
— Аха. Интересна професия. А аз всъщност исках да стана снежен човек. Снежните човеци имат повече от половин година ваканция.
— Не е ли по-правилно в множествено число да се каже „снежни хора“?
— Казва се снежни човеци. Но за да станеш снежен човек, трябва да имаш гимназиална диплома.
— И какъв станахте вместо това? — запита тя.
— Най-напред бях художествен оформител на торти — отговори той. — А сега съм връзковръзвач. Е, човек си изкарва хляба. Имам собствена кола. Автобус. Заради многото ми роднини. Като дойдеш някога в Берлин, ще те повозя из града. На шасито имам саксии с цветя.
Ученичката плесна с ръце.
— Чудесно! — извика тя. — С пеларгонии ли?
— Естествено — отвърна той. — Други цветя изобщо не подхождат за автобуси.
Това беше вече прекалено много за останалите хора на масата. Те платиха и направо побягнаха нанякъде.
Ученичката се зарадва и каза:
— Ако почнем да говорим по-високо, след десет минути локалът ще остане само на наше разположение.
Планът им пропадна. Най-напред пристигна Ленц, съдържателят на вертеп. Бутилката му с ракия беше празна. Той поръча бургундско вино и запя рейнски песни. А след това се появи госпожа фон Малбре. С барон Келер. Понеже имаше хубави, стройни крака, тя се подвизаваше облечена като дворцов паж. Келер носеше фрака си. Поздравиха се любезно, доколкото това бе изобщо възможно.
— С фрак? — запита смаян Хагедорн.
Келер закрепи още по-здраво монокъла си.
— Аз никога не се маскирам. Не ми допада. Не виждам в това нищо смешно.
— Но с фрак на „бала на дрипльовците“! — каза малката ученичка.
— Защо пък не? — забеляза дебелият Ленц. — Има и дрипльовци във фрак!
И след това продължително се смя.
Баронът сви уста. А Хагедорн заяви, че за съжаление трябва да си ходи.
— Останете още малко! — замоли го пажът.
А ученичката започна да хлипа високо.
— Дал съм обещание под честна дума — каза младият човек. — Ние, апашите, сме трудолюбиви хора. Касае се за кражба с взлом.
— Какво ще крадете? — запита Ленц.
— Голям контингент леви ръкавици — каза тайнствено Хагедорн.
Той сложи пръст пред устните си и бързо се отдалечи.
Когато го зърнаха да се задава, двамата възрастни господа замахаха с ръце.
— Къде ходихте с ученичката? — запита Шулце с тон на моралист. — Прилично ли се държахте?
— Драги мой майчински настроен приятелю — каза младият човек, — ние говорехме само за това, каква ще стане малката, когато завърши училище!
— Язък, господин докторе! — извика Кеселхут.
— Е, и каква иска да стане? — запита Шулце.
— И тя самата не е определила още точно. Или нещо по цветята, или екскурзоводка.
Двамата възрастни господа потънаха в размисъл. Сетне Кеселхут, който беше застанал отново зад стола на Шулце каза:
— Е, тогава наздраве!
Пиха.
И Кеселхут продължи:
— Мога ли да си позволя една забележка, уважаеми господине?
— Моля ви, Йохан — каза Шулце.
— Сега би трябвало да излезем пред хотела и да пием за здравето на Казимир.
Предложението беше единодушно прието. Кеселхут се натовари с една бутилка и три чаши. Сетне тримата мъже потеглиха един зад друг през залите. Хагедорн крачеше начело.
Минавайки през зелената зала, те внесоха смут в раздаването на наградите за най-сполучливи костюми. В малката зала преминаването им попречи на урежданите от господин Хелтай танцови и забавни номера. С достойнство и с малко криволичене те невъзмутимо си пробиха път.
Портиерът, обсипан с конфети и серпантини от особено смели посетители на бала, се поклони пред Хагедорн и погледна язвително Шулце, който вдигна нагоре двете мечета и им каза високо:
— Ето, вижте един лош чичко! Има ги наистина.
Снежният хусар Казимир пак изглеждаше великолепно. Тримата мъже го гледаха с любов. Валеше.
Шулце пристъпи напред.
— Преди да се чукнем за здравето на нашия общ син — заяви тържествено той, — бих искал да сторя едно добро дело. Общоизвестно е, че не е добре човек да бъде сам. Това важи и за снежните човеци.
Той бавно приклекна и остави мечетата в студения сняг — едното вдясно и другото вляво от Казимир.
— Сега поне, дори когато сме далеч от него, той има компания.
Сетне господин Кеселхут се зае да напълни чашите. Но остатъкът от виното, което беше в шишето, не стигна. И Йохан изчезна в хотела, за да набави пълна бутилка.
Шулце и Хагедорн стояха сами под нощното небе. Държаха в ръце полупразните си чаши. Мълчаха. Бяха прекарали твърде весела вечер. Но внезапно двамата мъже бяха станали доста сериозни. Разделяше ги съвсем лекоподвижна завеса от снежинки.
Шулце смутено се закашля. Сетне каза:
— Откакто участвувах във войната, не съм говорил вече никому на „ти“. На жени — е, да. Има положения, когато да кажеш „вие“ звучи лошо. Бих желал, моето момче, ако нямаш нищо против, да ти предложа да пием сега за побратимяване.
Младият човек също се закашля. Сетне отговори:
— Откак завърших университета, не съм имал нито един приятел. Никога не бих дръзнал да ви помоля за приятелството ви. Човече божи, благодаря ти!
— Казвам се Едуард — забеляза Шулце.
— А аз — Фриц — рече Хагедорн.
Сетне се чукнаха, пиха и стиснаха ръцете си.
Кеселхут, който се показа на вратата с нова бутилка под мишница, ги видя, отгатна значението на това ръкостискане, усмихна се сериозно, внимателно се извърна и влезе обратно в шумния хотел.
Тринадесета глава
Голямата раница
На следния ден пристигна колетът от мама Хагедорн. Той съдържаше рекламните проекти, които синът й беше поискал, и едно писмо.
Мило мое добро момче! — пишеше майката. — Много ти благодаря за двете картички с изгледите. Тъкмо
