ужасяваща свиня. Решили да се веселят, свинята и ламите се надпреварваха в квичене.
В хола бе уредена томбола. Всичко, което беше излишно и от което курортистите можеха да се лишат, бе струпано на голяма пирамида. (Лотарийните билети учителят по танци от години насам получаваше от една мюнхенска фирма. А чистата печалба от лотарията по силата на традицията се падаше на него.)
По време на вечерята Кеселхут бе съобщил, че е запазил в голямата зала една маса с три места. Сега, заобиколени от преоблечени хора, Шулце и Хагедорн седяха на запазената за тях маса и чакаха собственика на цветущата параходна линия.
Доктор Хагедорн беше по риза. Около шията си беше увил голяма червена кърпа. На главата си носеше накривен и силно нахлупен каскет. Съвсем очевидно бе, че той представляваше апаш.
Шулце се беше предрешил още по-малко. Носеше — този път обаче вътре в хотела — редовния си спортен екип: виолетовия костюм, гамашите, копчетата с форма на детелинови листа, черните кадифени наушници и огненочервеното скиорско кепе. Малко по малко започна да му става горещо.
— Къде са кънките? — запита го Хагедорн.
— Престанете! — замоли се Шулце. — Не ми напомняйте за тила ми! Бях забравил напълно колко твърда може да бъде понякога една такава пързалка. Няма да се подвизавам повече като кънкьор.
— А пък толкова се радвахте — рече съчувствено Хагедорн.
Това не е чак толкова лошо — заяви Шулце. Лошото е, че временно се бях заблудил във възрастта с, Той се усмихна дружелюбно.
— А как ви харесват моите декорации, млади приятелю?
И Шулце се огледа със задоволство.
Хагедорн заяви, че е очарован.
— Правилно — каза Шулце. — Но къде се е дянал нашият любезен Кеселхут?
В този миг някой, който стоеше зад тях, наля в трите чаши вино.
— Не сме поръчвали вино — каза уплашено Хагедорн. — Аз бих желал една светла бира.
— Аз — също — рече Шулце.
Тогава келнерът се изсмя. Когато двамата се извърнаха смаяни, видяха, че това съвсем не е келнер, а господин Йохан Кеселхут. Той носеше ливреята си от дома на Тоблер — своята привична дреха — и гледаше господин Шулце в очите с поглед, в който имаше молба за прошка.
— Знаменито! — извика Хагедорн. — Не искам да ви обиждам, господин Кеселхут, но имате вид, сякаш сте роден прислужник!
— Съвсем не се чувствувам обиден, господин докторе — каза Кеселхут. — Ако не бях Александър Велики, щях да искам да бъда Диоген.
Тримата мъже се забавляваха царски. Всеки по своему. Господин Кеселхут например — макар че в края на краищата беше собственик на параходна линия — стоеше щастливо усмихнат зад стола на Шулце и при всеки удобен случай наричаше бедняка, който трябваше да рине снега от пързалката, „уважаеми господине“. Шулце пък непрекъснато се обръщаше към корабопритежателя Кеселхут с малкото му име. „Йохан, дайте ми огън, ако обичате!“ Или: „Йохан, много пиете!“ Или: „Йохан, погрижете се да ни набавите три сандвича с шунка!“
Хагедорн каза:
— Деца, играете ролите си толкова сполучливо, като че ли сте ги разучавали с години.
— Хитрец сте вие, Йохан — каза Шулце.
А Кеселхут, поласкан, се засмя.
По-късно на масата им дойде дебелият господин Ленц. Беше се преоблякъл като съдържател на вертеп. Носеше под мишница недоизпита бутилка с ракия и запита Шулце не желае ли да участвува в конкурса за трите най-сполучливи костюма на дрипльовците.
— Вие положително ще получите първа награда — каза той. — Ние, другите, в никакъв случай не можем да изглеждаме толкова естествени. Че нали сме чисто и просто маскирани.
Ленц успя да убеди Шулце и той отиде заедно с него при професор Хелтай, който раздаваше номерата на участниците в конкурса. Но учителят по танци засука мустак и каза:
— Съжалявам, драги. Не отговаряте на условията. Вие не сте маскиран. Само изглеждате тъй. Вие сте професионалист.
Като всеки рейнчанин Ленц кипваше лесно. Но професорът остана непреклонен.
— Имам си нареждания — приключи спора той.
— Е добре тогава, мила лельо! — каза Шулце и му обърна гръб.
Когато се върна при масата, Хагедорн беше изчезнал.
Йохан седеше сам и се наливаше с алкохол.
— Отмъкна го една малка ученичка с къса рокличка и с чанта на гърба — докладва той. — Беше дамата от Бремен.
Тръгнаха да го търсят и по недоглеждане попаднаха на томболата. Съгласно тихата заповед на Тоблер, Йохан купи тридесет билета. Между тях имаше осем печеливши! Алпийски пейзаж в рамка, рисуван с маслени бои от местен художник. Голямо мече, което можеше да казва „Му!“. Шише с одеколон. Второ мече. Ролка серпантини. Пакет с хартия за писма. И още едно шише одеколон.
Нарамиха подаръците и в съседното помещение се снимаха с магнезий.
— „Завръщането на ловеца“ — каза тайният съветник.
А след това продължиха да си пробиват път през гъстата тълпа. От зала в зала. През всички коридори. Но Хагедорн не се виждаше никъде.
— Трябва да го намерим Йохан — каза тайният съветник. — Ученичката от Бремен, разбира се, го е отвлякла. А при това той коленопреклонно ме умоляваше да му бъда един вид майка.
Блудният син не беше и в бара. Йохан използува случая и започна да подарява лотарийните печалби. Одеколонът намери идеален пласмент при селските моми.
Масленият пейзаж от Алпите тикнаха в ръцете на една холандка, без да я питат. Тя им благодари на холандски.
— И без това не те разбираме — каза й недоволно Йохан, даде в добавка пакета с листовете за писма и рече: — Нито дума повече!
Върнаха се обратно на масата. Хагедорн все още липсваше. Йохан настани на третия стол двете мечета. Тайният съветник свали черните наушници.
— Странно е — заяви той. — Но без наушници виното ми се услажда повече. Какво общо, дявол да го вземе, има слухът с вкусовите нерви?
— Нищо — каза Йохан.
Сетне започнаха да експериментират. Запушваха си ушите и пиеха. Затваряха си очите и пиеха.
— Забелязвате ли нещо? — запита Тоблер.
— Да — отвърна Йохан. — Всички са зяпнали към нас и ни смятат за малоумни.
— А какво друго забелязвате?
— Можеш да правиш каквото щеш — виното си е великолепно. Наздраве!
През това време госпожа Каспариус, вързала с голяма панделка косите си и изобщо предрешена като невръстна ученичка, седеше с апаша Фриц Хагедорн в задименото, препълнено бирхале. Освен тях на масата им седяха и много други курортисти. Те също бяха маскирани, но това ги измъчваше.
Около тридесетгодишното учениче разтвори училищната си чанта, извади от нея пудриера и напудри дръзкото си носле с розово пухче.
Младият човек я гледаше.
— Какво става с домашните упражнения, малката?
— Имам много голяма нужда от няколко частни урока. Преди всичко по психология на хората. Хич не ме бива по този предмет.
