Без да се сбогува надълго, той изчезна, навести набързо снежния човек Казимир, разкраси го с мустаци от птичи пера, които беше намерил в гората, и отиде в апартамента си. И той беше изморен.
В това време Йохан довършваше своето писмо до госпожица Тоблер. Краят гласеше така:
„Пак научих нещо. Нещо ужасно, уважаема госпожице! Следобед портиерът — един противен тип — изпратил господин тайния съветник на пързалката за кънки. Там той трябвало да рине сняг заедно с някой си Сеп. Нима не е истински ужас, че карат толкова образован човек като господин баща ви да работи в един хотел като уличен метач? Във всеки случай господин тайният съветник много се смял. И забранил на доктор Хагедорн да предприема против това каквото и да било. А пък господин докторът би могъл да постигне много нещо, защото нали него го смятат за милионер.
Окончателно съм се объркал, мила госпожице Хилде! Дали не трябва да се намеся? Господин баща ви въпреки това ще върши каквото си ще. Пишете ми моля ви незабавно! Ако смятате, че е правилно, ще се скарам ужасно с господин тайния съветник и ще настоявам да вземе друга стая или да замине, или да разкрие кой е. Сам господин докторът казва: ако продължава тъй, скоро Шулце ще трябва да мие стълбището и да бели картофи. Смятате ли и вие така? Господин тайният съветник да мете в «Брукбойрен»? Та той няма дори представа как се прави това!
Очаквам с нетърпение вест от вас и ви поздравявам от сърце.
Единадесета глава
Самотният кънкьор
На другата сутрин тримата мъже закусваха заедно. Денят беше още по-хубав от предишния. През нощта не беше валял сняг. Въздухът бе мразовит и ясен. Слънцето рисуваше тъмносини сенки по снега. И както съобщи оберкелнерът, току-що бяха предали от Волкенщайн, че има прекрасна видимост. В трапезарията се тълпяха курортисти като някое скитническо племе, което потегля за великото преселение на народите.
— Какво ще предприемем днес? — запита Шулце.
Сетне умишлено бавно извади една пура, запали я и погледна над горящата клечка кибрит към благородния дарител.
Йохан се изчерви. Бръкна в джоба си и сложи на масата три билета.
— Ако нямате нищо против — каза той, — ще идем с лифта до Волкенщайн. Позволих си да се погрижа за билети и запазени места. Напливът е много голям. След половин час тръгваме. Не ми се ще да пътувам сам. Имате ли желание да дойдете? Във всеки случай за обяд трябва да се върна. Заради втория урок по ски.
Тридесет минути по-късно — затворени в един ромбовиден сандък с вместимост петнадесет души — те се полюшваха над гористите хълмове, които заобикаляха Волкенщайн, и пътуваха под доста остър ъгъл към небето.
Винаги когато минаваха покрай някой от огромните бетонни стълбове, сандъкът подозрително се разклащаше и някои от елегантните спортисти побледняваха въпреки кафявия си тен.
Гледката под тях ставаше все по-заплашителна. А хоризонтът бягаше все по-далеч. Пропастите ставаха по-дълбоки.
Преминаха растителния пояс. Порои се спускаха по стръмните скалисти стени към неизвестността.
По снега се виждаха следи от дивеч.
Най-сетне, след седмия стълб, пропастите бяха преодолени. Земята се приближи отново. Тук, горе, местността беше приела отново по-заоблени форми. Блесналите под слънцето бели склонове гъмжаха от скиори.
— Също като бял муселин на черни капки — каза една жена.
Повечето от пътниците се засмяха. Но тя имаше право.
Малко след това дойде последното по-силничко разтърсване и крайната спирка, на хиляда и двеста метра над Брукбойрен, беше достигната. Замаяни от пътуването и от разредения въздух, пътниците се запрепъваха навън, грабваха ските си, нарамваха ги и тръгваха нагоре към планинския хотел „Волкенщайн“, за да започнат оттам едно от прославените четиридесет и пет спускания.
Накъдето и да погледнеше, човек виждаше скиорски кервани. И по най-далечните склонове, мънички групи скиори фучаха стремглаво към долината. Пред верандите на хотела стояха множество туристи и усилено ваксваха ските си; защото тук, горе, нощес беше валял нов сняг.
Само на голямата дървена слънчева тераса беше спокойно. Там имаше дълги редици шезлонги. А върху тези столове се препичаха намазани лица и ръце.
— Петнайсет градуса под нулата — каза едно от тия лица. — И въпреки това получаваш слънчев удар.
— Щом като не може инак, получавайте — заяви друго лице, почервеняло като рак.
Шулце спря спътниците си.
— Господа — каза той. — Сега ще си купим шишенце с кокосово масло, ще намажем всичко, което се подава от дрехите ни, и ще се наместим тук.
Хагедорн изчезна в сградата и набави масло. Кеселхут и Шулце обсебиха три шезлонга. Сетне се намазаха хубаво и седнаха да се пекат.
— Истински пържолник — заяви Шулце.
Ако разтвореше леко очи, човек виждаше безкрайна верига от върхове, напластени един зад друг в многобройни зъбчати редици, а там, гдето те се допираха до небосвода, през притворените клепки блестеше леден фойерверк от глетчери и слънце.
Издържаха печенето в продължение на един час, сетне станаха. Похвалиха взаимно тена си, пиха лимонада и тръгнаха на разходка.
Кеселхут спря при един престарял собственик на далекоглед, за да му покажат най-известните планини наоколо и не миряса, докато не видя диви кози. Но имаше вероятност и да се е излъгал.
Неуморният лифт бълваше нови и нови скиори. Тесните пътища, заградени от високи снежни стени, бяха по-оживени от улиците на световните столици. И след като една елегантна млада дама, нарамила ските си, успя с нескопосно движение да смъкне скиорската шапка от главата на господин Шулце, тримата мъже се отказаха от странствуването си сред тишината на природата. Транспортът беше опасен за живота.
Когато поискаха да се качат в кабината на лифта, се натъкнаха на госпожа Каспариус. Дебелият господин Ленц мъкнеше своите и нейните ски и пухтеше.
Блондинката от Бремен пристъпи към Хагедорн и умело демонстрира пуловера си.
— Нали ще дойдете на костюмирания бал тая вечер? — каза тя.
Сетне кимна и подчертано хлапашки закрачи надолу.
След обяда Кеселхут бе отведен тържествено от Тони Грасвандер.
— Моля — каза Тони. — То е само заради постоянството. Да вървим.
Йохан кимна в знак на съгласие, отпи глътка кафе и смукна от пурата си.
— Не бива да пушите денем — заяви Тони. — Не е спортсменско, моля.
Кеселхут покорно остави пурата си настрана и се изправи.
— Please, Sir — каза Тони и тръгна.
