автомобили. Струва ми се, че ако се влюбя в някой спортист, ще почна да играя и най-мъчните упражнения на лост.
— Дано само никога не ви се случва да се ожените за фокусник, който гълта огън — каза Хагедорн. — Освен това сигурно има мъже, на които тая способност на жената да се пригажда действува на нервите.
— Изобщо има само такива мъже — каза тя. — Но в продължение на година-две всеки от тях го намира очарователно.
Тя замълча за ефект. Сетне додаде:
— Ужасно се страхувам, че тая моя повърхностност ще стане хронична. Но без чужда помощ не мога да се оправя.
— Ако ви разбирам правилно, вие ме смятате за особено енергичен и ценен човек.
— Правилно ме разбирате — отвърна тя и го изгледа нежно.
— Вашето мнение ми прави чест — каза той. — Обаче в края на краищата аз не съм от ония религиозни секти, които лекуват с молитви, уважаема госпожо.
— Но вие го формулирахте неправилно — промълви тихо тя. — Аз съвсем не искам да се моля с вас!
Хагедорн стана.
— За съжаление трябва да тръгвам да търся моите познати. Ще продължим разговора друг път.
Тя му подаде ръка. Очите й гледаха премрежено.
— Жалко, че си тръгвате вече, драги докторе. Толкова голямо доверие имам във вас.
Той бързо се отдалечи и затърси Шулце, за да му се оплаче.
Търсеше Шулце, но намери Кеселхут. Той каза:
— Може би Шулце е в стаята си.
И така, качиха се на петия етаж. Почукаха. Тъй като никой не отговори, Хагедорн натисна дръжката. Вратата не беше заключена. Влязоха вътре. Стаята беше празна.
— Кой живее тук? — запита Кеселхут.
— Шулце — отвърна младият човек. Впрочем за живеене естествено не може да става и дума. Това е мястото, където спи. Идва тук късно вечерта, облича палтото си, слага си червената скиорска шапчица и ляга в леглото.
Господин Кеселхут стоеше безмълвен. Той просто не можеше да проумее.
— Е, да си вървим! — каза Хагедорн.
— Аз ще дойда след малко — отвърна Кеселхут. — Стаята ме интересува.
Когато младият човек си отиде, господин Кеселхут започна да разтребва. Плетеният куфар бе оставен разтворен на пода. Бельото се намираше в безпорядък. Палтото беше проснато на леглото. Връзки, ръкавели и чорапи бяха струпани в безредна купчина върху масата. В каната и в умивалника нямаше прясна вода. В очите на Йохан имаше сълзи.
След двадесет минути в стаята цареше ред! Прислужникът извади от елегантното си сако табакера и остави на масата три пури и кутия кибрит.
Сетне се втурна надолу по стълбите, прерови своите куфари и гардероби и промъквайки се крадешком по задното стълбище, се върна пак в мансардната стаичка. Домъкна хавлиен пешкир, пепелник, одеяло от камилска вълна, ваза с елхови клонки, гумена грейка и три ябълки. След като подреди и остави различните подаръци, той се огледа още веднъж изпитателно, записа нещо в бележника си и — пак по задната стълба — се върна в елегантно подредената си стая.
Не срещна никого.
Хагедорн, който, търсейки Шулце, беше обиколил залата за писане, стаята за игри, бара, библиотеката и дори кегелбана, вече не знаеше какво да прави. В хотела сякаш нямаше жива душа. Курортистите бяха още из планината.
Той отиде в хола и запита портиера има ли представа къде се намира господин Шулце.
— На пързалката за кънки е, господин докторе — каза чичо Полтер, — зад сградата.
Младият човек излезе от хотела. Слънцето залязваше. Само най-високите върхове сияеха още.
Пързалката за кънки се намираше на тенис корта. Но там никой не караше кънки. Ледената повърхност беше покрита с дълбок сняг. На другия край на пързалката двама души почистваха снега. Хагедорн ги чу да разговарят и да се смеят. Той тръгна покрай високата мрежа и заобиколи игрището за тенис. Когато се приближи достатъчно, извика:
— Извинявайте, не сте ли видели насам един едър господин, който е дошъл да кара кънки?
Единият от двамата работници отговори високо:
— Да, драги мой! Едрият стар господин чисти сняг!
— Шулце? — извика изумено Хагедорн. — Вие ли сте? Да не са ви изгорели бушоните?
— Съвсем не — отвърна весело Шулце. — Само правя малко физически упражнения.
Беше нахлупил на главата си червеното скиорско кепе, носеше черните наушници, дебелите плетени ръкавици и чифт топлинки на китките.
— Портиерът ме мобилизира като крайно необходим технически помощник.
Като опипваше почвата под краката си, Хагедорн предпазливо пристъпи на и изчистената ледена повърхност и внимателно се упъти към двамата мъже.
Шулце стисна ръката му.
— Но как може такова нещо — каза смутено младият човек. — Такова безобразие! Та хотелът има достатъчно служители!
Сеп — градинар и пазач на гардероба за ски — плю на ръцете си, продължи да чисти снега и каза:
— Разбира се, че има. Това положително е някакъв гаден номер.
— Аз не намирам, че е така — заяви Шулце. — Портиерът чисто и просто е загрижен за здравето ми.
— Махайте се веднага оттук! — каза Хагедорн. — Ще ударя на тоя тип такава серия плесници, че ще почнат да му се привиждат бели мишки.
— Слушайте, драги — каза Шулце. — Моля ви за втори път: не се месете в тая работа.
— Има ли още една снегориначка? — запита младият човек.
— За имане — има — каза Сеп. — Но половината игрище вече е изчистено. Останалото ще свърша и сам. Вървете да закусвате, господин Шулце!
— Много ли ви пречех! — запита плахо възрастният човек.
Сеп се засмя.
— Малко! В края на краищата не сте следвали как се рине сняг.
Засмя се и Шулце. Сбогува се със Сеп колегиално, тикна в ръката му няколко гроша, облегна снегориначката си на мрежата и тръгна заедно с Хагедорн през парка обратно към хотела.
— Утре ще карам кънки — каза той. — Но може би вече изобщо съм забравил да карам. Много глупаво е, че тук няма стаичка, където кънкьорите да се стоплят. Това винаги биваше най-хубавото, когато караш кънки.
— Яд ме е — призна Хагедорн. — Ако не направите сега скандал, най-късно в другиден ще миете стълбищата. Оплачете се поне на директора!
— Та в тая история е замесен и директорът. Искат да ми дойде до гуша и да се махна. Намирам го много интересно. — Шулце хвана младия човек под ръка. — Това си е една моя прищявка. Недейте да ръмжите! Може би по-късно ще ме разберете!
— Едва ли — отвърна Хагедорн. — Вие сте прекалено добродушен. Затова и не сте я докарали доникъде.
Събеседникът му не можа да сдържи усмивката си.
— Точно така е. Да, не всекиму е дадено да бъде престолонаследник на Лихтенщайн. — Той се засмя. — А сега поразкажете ми нещичко от вашите любовни афери! Какво искаше онази чернокоса красавица, която дойде на терасата, за да бди над съня ви?
