пясъка.
Излязоха от хотела.
— През нощта Казимир е станал още по-красив! — извика Хагедорн въодушевено, втурна се към снежния човек, изправи се на пръсти и нахлупи на главата му златистата кофичка. Сетне, с изкривено от болка лице, започна да върти ръцете си около раменете и каза:
— Тоя Щюнцер ме съсипа напълно!
— Кой Щюнцер? — запита Шулце.
— Масажистът Щюнцер — обясни Хагедорн. — Имам чувството, че са ме въртели в машина за изстискване на пране. И това било здравословно? Та то е направо умишлено телесна повреда!
— И все пак е здравословно — настояваше Шулце.
— Като дойде пак в другиден — рече Хагедорн, — ще ви го пратя горе, във вашата таванска стая. Да се набесува при вас!
В този миг вратата на хотела се отвори и чичо Полтер запристъпва тежко през снега.
— Едно писмо за вас, господин докторе. А в другия плик има няколко чуждестранни пощенски марки.
— Благодаря! — каза младият човек. — О, писмо от майка ми! Впрочем как ви харесва Казимир?
— Бих предпочел да не вземам становище — отвърна портиерът.
— Но моля ви се! — извика младият човек. — Според специалистите Казимир се смята за най-хубавия снежен човек по суша и море!
— А, тъй ли? — каза чичо Полтер. — Аз пък помислих, че Казимир е малкото име на господин Шулце.
Той се поклони леко и се отправи обратно към вратата на хотела. Там се извърна пак и додаде:
— А от снежни човеци не разбирам нищо.
Тръгнаха по някакъв път, който водеше през гола заснежена местност. Той ги заведе до една елхова гора. Трябваше да се изкачат по планинския склон. Престарелите дървета бяха огромни. От време на време тежкият снежен, товар се откъсваше от някой клон и падаше на гъсти бели облаци върху двамата мъже, които пристъпваха в приказното безмълвие. Слънчевата светлина, която се лееше на ивици над планинската пътека, изглеждаше тъй, сякаш някоя добра фея я беше сресала.
Стигнаха до една пейка и спряха. Хагедорн изчисти снега от нея и двамата седнаха. Черна катеричка претича бързо през пътя.
След малко станаха безмълвно и продължиха по-нататък. Излязоха от гората. Озоваха се на просторна поляна. Пътеката сякаш свършваше в небесата. В действителност тя свиваше вдясно и водеше към незалесен хълм, по който се движеха две черни точки.
Хагедорн каза:
— Щастлив съм! Далеч извън границите на позволеното!
Той поклати глава с недоумение:
— Като помисля само: до завчера още в Берлин. От години насам без работа. И след четиринайсет дни — пак в Берлин…
— Да си щастлив не е срамно — каза Шулце. — Само че е истинска рядкост.
Внезапно една от двете черни точки се откъсна от другата. Разстоянието растеше. Точката също растеше. Това беше скиор. Приближаваше се със страшна бързина и с мъка се държеше на краката си.
— Ските му са побягнали без разрешение — каза Хагедорн.
На около двадесет метра от тях скиорът се преметна, полетя презглава към една пряспа и изчезна в нея.
— Хайде да си поиграем на спасителна команда! — извика Шулце.
Втурнаха се направо през поляната, затъваха на няколко пъти до хълбоците в снега и, доколкото можеха, си помагаха, за да продължат напред.
Най-сетне видяха пред себе си чифт отчаяно ритащи крака и чифт ски и се заловиха да дърпат с всички сили непознатия господин. Когато най-сетне се появи на повърхността, той доста приличаше на снежния човек Казимир. Кашляше и пръхтеше, изплю няколко килограма сняг и най-сетне опечалено каза:
— Добро утро, господа!
Беше Йохан Кеселхут.
Господин Шулце се смя до сълзи. Доктор Хагедорн изтупа снега от дрехите на катастрофиралия. А Кеселхут подозрително опипа крайниците си.
— Както изглежда още съм цял — каза след това той.
— Защо се спуснахте с такава скорост надолу по склона? — запита Шулце.
— Ските се спуснаха — отвърна гневно Кеселхут. — Не аз!
В този миг дофуча и Тони Грасвандер. Описа елегантна дъга и изведнъж спря.
— Но господине! — извика той. — Спускането „шус“ се предвижда едва в петия урок!
След обяда тримата мъже излязоха на терасата на хотела, излегнаха се в удобни шезлонги, затвориха очи и запушиха пури. Слънцето жареше по-силно, отколкото през лятото.
— След няколко дни ще заприличаме на негри — каза Шулце. — Кафявият цвят на лицето прави чудеса. Поглеждаш се в огледалото и се чувствуваш здрав.
Останалите кимнаха утвърдително.
След известно време Хагедорн каза:
— Знаете ли кога е писала майка ми писмото, което пристигна днес? Още докато съм бил в Берлин при месаря, за да си взема наденица за пътуването.
— Защо ли пък е трябвало да бърза толкова? — запита с недоумение Кеселхут.
— За да имам писмо от нея още първия ден.
— Аха! — каза Шулце. — Чудесно хрумване.
Слънцето гореше. Пурите не горяха вече. Тримата мъже спяха. Господин Кеселхут сънуваше, че кара ски. Тони Грасвандер стоеше на едната камбанария на женската черква в Мюнхен. А той, Кеселхут, на другата.
— Сега едно малко спускане „шус“ — каза Тони. — По черковния покрив, моля. И после, със стилен скок, на улица „Бринерска“. Пред градината при магазина на господин Анаст, ще направите завой с „рало“ и ще ме чакате.
— Не — заяви Кеселхут. — Дори и насън не би ми хрумнало да се спускам оттук!
Тъкмо тогава му хрумна, че сънува! Това му вдъхна смелост и той каза на Тони:
— Можете ли с един елегантен завой да си видите гърба без огледало?
Десета глава
Вълненията на господин Кеселхут
Когато Хагедорн се събуди, Шулце и Кеселхут бяха изчезнали. Но до масичката недалеч от него седеше госпожа Малбре и пиеше кафе.
— Наблюдавах ви, господин докторе — каза тя. — Вие имате талант да спите.
— И още как! — отговори гордо той. — Хърках ли?
Тя отговори отрицателно и го покани на чаша кафе.
Хагедорн седна при нея. Отначало заговориха за хотела, за Алпите и за пътешествия.
Сетне тя каза:
— Имам чувството, че трябва да се извиня пред вас, загдето съм толкова повърхностна. Да, да, аз съм повърхностна. За съжаление, така е. Но не винаги съм била такава. Характерът ми винаги се определя от мъжа, с когото живея. С много жени е така. Пригаждаме се. Първият ми мъж беше биолог. Тогава бях много образована. Вторият ми мъж беше автомобилен състезател и през тези две години се интересувах само от
