ги раздадоха на онези от гостите, които възнамеряваха да предприемат по-големи ски преходи и да се върнат едва следобед.
Днес и директорът на хотела, Кюне, отново излизаше из планината. Когато — екипиран от главата до петите — мина край портиера, той каза:
— Господин Полтер, внимавайте Шулце да не прави дивотии! Тоя тип е коварен. Има сраснали уши. И се грижете за малкия милионер!
— Като баща! — заяви сериозно чичо Полтер. — А пък на Шулце ще намеря някакво странично занимание. За да не вири много нос.
Смелия Карл погледна барометъра.
— Ще се върна преди вечеря.
И изчезна.
— Е, че какво от това — рече портиерът и се залови да подрежда сутрешната поща.
Господин Кеселхут беше още във ваната, когато се почука. Той не се обади. Защото имаше сапун в очите. А освен това имаше и главоболие.
„Така става то, като пие човек“ — мъмреше се той.
Сетне обля тила си със студена вода.
В този миг вратата на банята се отвори и вътре влезе див, къдрокос планинец.
— Добро утро ви желая — заяви той. — Извинете, моля! Но аз съм Тони Грасвандер.
— Щом като е тъй, добре — каза голият човек във ваната. — Как сте?
— Благодаря за интереса. Горе долу.
— Радвам се — увери го Кеселхут с подкупваща учтивост. — А за какво се касае всъщност? Ще ми сапунисате ли гърба?
Антон Грасвандер сви рамене.
— Може. Но всъщност идвам заради урока по ски.
— Аха! — извика Кеселхут.
Сетне извади от водата единия си крак, залови се да го обработва с четка и сапун и запита:
— Не е ли по-добре да отложим за малко скиорството, поне докато изсъхна?
— Please, Sir — каза Тони. Той беше интернационален учител по ски. — Аз ще почакам долу в хола. Донесох на господина един чифт ски. Първокачествен ясен!
И си отиде.
Утринната дрямка на Хагедорн също така беше смутена. Присъни му се, че някой го разтърсва и блъска и той обидено се изтърколи към другата страна на широкото легло. Но въпросният „Някой“ не падна духом. Заобиколи кревата, отметна юргана, смъкна пижамата от тялото му, изля върху гърба на спящия хладно масло от някакво шише и започна да го мачка и да го пляска с грамадните си ръце.
— Престанете с тая дивотия! — промърмори Хагедорн, докато напразно търсеше пипнешком с ръце завивката. Сетне внезапно прихна и извика: — Не, гъдел ме е!
Най-после той се поразбуди, извърна глава встрани, забеляза някакъв едър човек със запретнати ръкави и озлобено го запита:
— Да не сте изчадие на ада, господине?
— Не — отвърна непознатият — аз съм масажистът. Казаха ми да дойда. Името ми е масажистът Щюнцер.
— Масажист кръщелното ви име ли е? — запита младият човек.
— По-скоро професията — отвърна той и удвои нападателните си усилия. Не изглеждаше разумно да дразниш господин Щюнцер.
„Аз съм в ръцете му — помисли младият човек. — А пък той явно е от раздразнителните масажисти. Ако го обидя, ще ме съсипе от масаж.“
Всички кости го боляха. И това било здравословно?
Никой не събуди тайния съветник Тоблер. Загърнат в старомодното си топло палто, той спеше, издигнат цели пет етажа над всеки земен глъч. Далеч от масажисти и от учители по ски. Но когато се събуди, беше още тъмно.
Дълго остана да лежи тъй, в спокойна полудрямка. И от време на време се чудеше защо не се развиделява.
Най-сетне се смъкна от леглото и погледна джобния си часовник. Светещите цифри показваха десет часа.
„Очевидно има слънчево затъмнение“ — помисли си той и решително се отправи обратно към леглото. В стаята цареше кучешки студ.
Но вече не можа да заспи. И докато лежеше унесен в лека дрямка, му хрумна нещо. Измъкна се пак от леглото, запали клечка кибрит и огледа внимателно почти хоризонталния тавански прозорец.
Прозорецът беше засипан със сняг.
„Ето ти на какво било слънчевото затъмнение!“ — рече си той.
Повдигна с две ръце прозореца нагоре. По-голямата част от снега, паднал през нощта върху прозореца, се срина надолу по покрива. Остатъкът — а това все пак бяха няколко килограма — се изсипаха в и върху пантофите на Тоблер.
Той изруга. Ала ругатнята не прозвуча много убедително.
Вън грееше слънце. Топлите му лъчи нахлуха в замръзналата стаичка. Господин тайният съветник Тоблер съблече старото си палто, застана на стола, промуши глава през прозореца и си направи една слънчева баня. Близката околност и хоризонтът бяха изпълнени с ледено блестящи планински върхове и порозовели скалисти зъбери.
Най-сетне той слезе от стола, изми се, избръсна се, облече виолетовия костюм, уви около дългите крачоли чифт високи гамаши, останали от Световната война, и слезе в залата за закуска.
Там срещна Хагедорн. Двамата се здрависаха най-сърдечно. И младият човек каза:
— Господин Кеселхут е вече на плаца за ски.
Сетне закусиха до насита.
През големите прозорци се виждаше паркът. Като че ли по клоните на дърветата и храстите беше разцъфнал сняг точно както цъфтят цветя. Над тях се издигаха хребетите и върховете на зимните Алпи. А над всичко, във висините, сияеше безоблачното, тъмносиньо небе.
— Толкова е красиво, че просто ти иде да изскочиш от кожата си! — каза Хагедорн. — Какво ще предприемем днес?
— Ще идем на разходка — рече Шулце. — Абсолютно безразлично е накъде.
Той разпери ръце с копнеж. Прекалено късите ръкави уплашено побягнаха към лактите. Сетне каза:
— Предупреждавам ви само за едно. Да не сте посмели по пътя да ми изброявате имената на отделните планини!
Хагедорн се засмя.
— Не се безпокойте, Шулце! И аз съм на същото мнение. С красотата не бива да се говори на „ти“.
— Освен с жените — заяви най-решително Шулце.
— Както искате! — каза младият човек.
Сетне замоли един от келнерите, ако обича да му донесе от кухнята някоя по-голяма празна кофа от мармалад. Келнерът изпълни странната поръчка и двамата наградени от конкурса потеглиха.
Кожата на чичо Полтер настръхна, когато видя гамашите на Шулце. Не го зарадва и мармаладената кофа на Хагедорн. Изглеждаше, като че ли двама възрастни мъже са тръгнали да си поиграят на
