едва тогава, когато съпруг й стана аз! Води и една леля. Викат й Юлхен.
Сега вече Шулце се събуди.
— Разпътен тип си ти! — рече той. — Отложи женитбите си поне до утре! Да не вземеш да лапнеш сега по някоя гъска, която е тръгнала с леля си Юлхен на лов за мъже! Все ще ти намерим някоя.
Хагедорн стана.
— Едуард, забранявам ти да говориш с такъв тон за моята бъдеща съпруга. Тя не е гъска. И не е тръгнала на лов за мъже. Та нима аз изглеждам добра партия?
— Пази боже! — каза Шулце. — Но тя естествено е чула, че си престолонаследник!
— Съвсем не е могла да чуе подобни дивотии — каза младият човек. — Тя тъкмо сега пристига от Берлин.
— А пък аз чисто и просто не го вярвам! — заяви категорично Шулце. — Знаеш, че замествам майка ти. Забранявам ти. Край! Един хубав ден ще ти избера жена, подходяща за теб.
— Миличък Едуард — каза Фриц. — Виж я най-напред. Като я видиш само и дъхът ти ще секне!
Хагедорн се настани в хола, като държеше под око асансьора и стълбата. Докато нетърпеливо чакаше младото момиче и бъдещето, въодушевлението му отстъпи място на дълбока покруса. Внезапно му беше хрумнало, че за да се ожениш, трябват пари. И че той нямаше. По-рано, когато печелеше пари, все беше попадал на неподходящи госпожици. А сега, когато обичаше племенницата на леля Юлхен, беше без работа и го смятаха за престолонаследник!
— Изглеждате тъй, като че ли се готвите да идете в манастир — каза някой зад него.
Хагедорн подскочи. Беше племенницата на леля Юлхен. Той се изправи.
Тя седна и го запита:
— Но какво става с вас?
Фриц втренчи поглед в нея — дотогава, докато тя сведе клепки. Той се изкашля и каза:
— Освен господин Кеселхут и Едуард никой в хотела още не знае. Но на вас трябва да ви го кажа. Смятат ме за милионер или, както твърди Едуард, престолонаследник на Лихтенщайн. Защо — и аз не знам. Всъщност аз съм безработен висшист.
— Защо не изяснихте недоразумението? — запита тя.
— Нали? — рече той. — Трябваше да го сторя. Така и исках впрочем! Ах, какво магаре съм! Много ли ми се сърдите? Но Едуард каза да съм се примирял с тая грешка. Преди всичко заради моите сиамски котки. Защото много обича да си играе с тях.
— Но кой е всъщност този Едуард? — запита тя.
— Едуард и аз спечелихме един конкурс. И поради това сега тук ни охранват безплатно.
— Четох за това във вестника — каза тя, — става дума за някакъв конкурс на заводите Тоблер, нали?
Той кимна.
— В такъв случай вие сте доктор Хагещолц.
— Хагедорн — поправи я той. — Малкото ми име е Фриц.
След това замълчаха. Тя се изчерви и после каза:
— Името ми е Хилдегард.
— Много ми е приятно — отвърна той. — Най-хубавото име, което съм чувал някога!
— Не — отговори непоколебимо тя. — Фриц ми харесва повече!
— Имах предвид женските имена.
Тя се усмихна.
— В такъв случай сме единодушни.
Той хвана ръката й, сетне я пусна смутено и каза:
— Прекрасно би било.
Най-сетне Шулце излезе от асансьора. Хагедорн му кимна още отдалеч и каза на племенницата на леля Юлхен:
— Идва Едуард!
Тя не се извърна.
Младият човек пресрещна приятеля си и прошепна:
— Това е тя.
— Не думай! — отвърна подигравателно Шулце. — Аз пък си мислех, че вече е следващата.
Той пристъпи към масата. Младото момиче вдигна глава, усмихна му се и каза:
— Сигурно това е вашият приятел Едуард, господин докторе. Точно така си го представях.
Хагедорн кимна весело:
— Да, това е Едуард. Златно сърце, скрито под груба черупка. А това е госпожица Хилдегард.
Шулце беше като ударен по главата и се надяваше, че има халюцинации. Момичето го покани да седне. Загубил всякакво самообладание, той се отзова на поканата и замалко не седна встрани от стола.
Хагедорн прихна.
— Не се дръж толкова тъпо, Фриц! — каза сърдито Шулце.
Но Фриц продължаваше да се смее.
— Какво ти е, Едуард? Приличаш на сомнамбул, който отведнъж си е чул името.
— Сравнението съвсем не е лошо — забеляза одобрително младата девойка.
За награда тя получи един унищожителен поглед от Шулце.
Хагедорн се уплаши и си каза: „Сега вече може да стане горещо!“ И веднага започна да приказва, почти без да си поема дъх: за бала на дрипльовците и защо Шулце не получил награда за костюма си, и за първия урок по ски на Кеселхут, и за Берлин, от една страна, и природата, от друга, и как майка му го питала в писмото си дали в Брукбойрен има лавини, и…
— Направи ми една услуга, моето момче! — замоли го Едуард. — Донеси ми от стаята шишенцето с валериановите капки! Ще идеш ли? То е на умивалника. Боли ме стомах.
Хагедорн скочи, махна на пиколото и замина с асансьора към петия етаж.
— Боли ви стомах? — запита племенницата на леля Юлхен.
— Затваряй си човката! — заповяда вбесен тайният съветник. — Да не си се смахнала изведнъж? Какво търсиш тук?
— Исках само да видя как си, мили татко — каза госпожица Хилде.
Тайният съветник барабанеше с пръсти по масата.
— Държането ти е безподобно! Първо уведомяваш зад гърба ми дирекцията на хотела, а след четири дни пристигаш и лично!
— Но, татко — отвърна дъщеря му, — телефонният разговор се оказа безполезен. Нали за милионер са сметнали господин Хагедорн!
— Откъде знаеш това?
— Той току-що ми каза.
— И понеже ти го е казал току-що си потеглила още завчера от Берлин, така ли?
— Наистина звучи крайно неправдоподобно — каза замислено тя.
— А откога имаш леля, която се нарича Юлхен?
— От тази сутрин, мили татко. Искаш ли да се запознаеш с нея? Ето я, тъкмо идва!
Тоблер се извърна. Облечена в полуофициалната си рокля, пълна и добродушна, по стълбите слизаше бавно госпожа Кункел. Тя търсеше с поглед Хилде и я откри. Сетне позна човека с виолетовия костюм, който седеше до нейната племенница, побледня, извърна се и бързо се понесе обратно към стълбата.
— Доведи ми веднага тук тая видиотена особа изръмжа тайният съветник.
Хилде настигна Кункел на първото стъпало и я завлече до масата.
— Мога ли да ви запозная? — запита развеселено младото момиче. — Господин Шулце — леля
