— Да не е нещо във връзка със стопанската криза?
— Не съвсем, Йохан. Предстои ни годеж.
— Отново ли ще се жените, господин таен съветник?
— Не, дърто магаре! Ще се годява доктор Хагедорн.
— За кого, ако смея да запитам?
— За госпожица Хилде Шулце. — Йохан засия като изгряващо слънце.
— Това е добре — каза той. — Значи скоро ще ставаме дядо.
След продължително търсене Хагедорн намери стаите на леля Юлхен и на племенницата и.
— Уважаемата госпожица е в номер осемдесет и едно — каза камериерката и направи пред него реверанс.
Той почука.
Чу стъпки.
— Какво има?
— Трябва на всяка цена да ви питам нещо — каза с понижен глас той.
— Не може — отвърна гласът на Хилде. — Тъкмо се преобличам.
— Тогава ще поиграем на „три въпроса иззад вратата“ — рече той.
— Е, хубаво, казвайте, господин докторе!
Тя постави ухо на вратата, ала долавяше само силното, развълнувано туптене на сърцето си.
— Какъв е първият въпрос?
— Точно какъвто е вторият — каза той.
— А какъв е вторият?
— Точно какъвто е третият — каза той.
— А какъв е третият въпрос?
Той се окашля.
— Имате ли вече годеник, Хилде?
Тя дълго мълча. Той затвори очи. Сетне, когато му се струваше вече, че е изминала цяла вечност, чу трите думи:
— Още не, Фриц.
— Ура! — извика той така, че коридорът закънтя.
След това побягна.
Вратата на съседната стая предпазливо се отвори Леля Юлхен надникна през пролуката и промърмори:
— Тия млади хора! Като през мирно време!
Шестнадесета глава
На Волкенщайн
Госпожа Кункел се беше заблудила в способностите си да пие вино. Може би не носеше никак, защото беше загубила тренинг от сватбата на сестра си през лято 1905-о. Факт е, че на деня след пристигането си в Брукбойрен тя се събуди с катастрофално главоболие. Не можеше да си спомни нищо и закуската й се състоеше от пирамидон.
— Какво стана всъщност снощи? — запита тя. — Много глупости ли издрънках?
— То нямаше да е чак толкова лошо — рече Хилде. — Но започнахте да казвате истината! И по тази причина аз непрекъснато трябваше да танцувам с доктор Хагедорн.
— Бедничката!
— И това не беше толкова лошо. Но белите обувки ужасно ми стягаха. А пък не биваше да давам да се разбере. Инак той нямаше да ме кани повече на танци и тогава всички тайни, които крием от него, щяха да излязат наяве.
— Един ден все ще трябва да ги научи!
— Разбира се, уважаема госпожа. Но нито първата вечер, нито от пияната ми леля, която съвсем не ми е леля.
Госпожа Кункел смръщи чело. Чувствуваше се обидена.
— И какво стана после? — запита намусено тя.
— Сетне Йохан ви сложи да си легнете.
— За бога! — извика леля Юлхен. — Само това ми липсваше още!
— И Йохан каза същото. Но нямаше как. Вие канехте един след друг господата на танци. Най-напред танцувахте с господин Шпалтехолц, някакъв фабрикант от Глайвиц; сетне с мистър Съливан, английски офицер от колониите: после с господин Ленц, търговец на произведения на изкуството от Кьолн; и накрая направихте реверанс дори пред оберкелнера, и тогава вече решихме, че е време да ви отстраним.
Госпожа Кункел се беше изчервила като рак.
— Лошо ли танцувах? — запита тихо тя.
— Напротив. Вие въртяхте кавалерите си безстрашно и със замах. Бяха въодушевени от вас.
Старата, дебела дама си отдъхна облекчено.
— А обясни ли се докторът?
— Бихте ли се изразила по-ясно? — запита Хилде.
— Зададе ли ви четвъртият въпрос иззад вратата?
— Аха! Значи вчера следобед вие сте подслушвала? Не, не е задал още четвъртия въпрос.
— А защо не?
— Може би, защото нямаше врата — каза госпожица Тоблер. — Пък и освен това не бяхме сами.
Госпожа Кункел каза:
— Не ви разбирам напълно, госпожице Хилде.
— Доколкото ми е известно, никой не иска това от вас.
— Такъв един безработен доктор, та това съвсем не е съпруг за вас. Като си помисля само какви партньори можехте да имате!
— Не ставайте смешна сега! — каза Хилде. — Да имаш партньори! Само като чуя такова нещо! Та бракът не е екскурзия!
Тя стана, облече анорака си и се отправи към вратата.
— Елате! Желанието ви ще бъде изпълнено. Ще идем на екскурзия!
Леля Юлхен се понесе тромаво след нея. На стълбите трябваше да се върне, защото беше забравила чантата си. Когато пристигна в хола, останалите стояха вече пред вратата на хотела и замеряха със снежни топки хубавия Казимир.
Тя излезе при тях и запита:
— Докъде ще бъде екскурзията?
Господин Шулце посочи към планините. А Хагедорн извика:
— Към Волкенщайн!
Леля Юлхен изтръпна.
— Вие тръгвайте напред! — замоли се тя. — Аз ей сега ще дойда. Забравих си ръкавиците.
Господин Кеселхут злорадо се усмихна и каза:
— Останете, останете. Аз ще ви заема своите.
Когато зърна началната станция на лифта, госпожа Кункел направо хукна да бяга. Наложи се мъжете да я ловят. Тя риташе и се вайкаше, когато я тикаха в кабинката. Като че ли товареха добитък. Останалите пътници започнаха та й се присмиват.
— Да пътувам нагоре с това нещо? — викаше тя. — Ами ако се скъса въжето?
— За тая цел има две резервни въжета — каза кондукторът.
