Юлхен.
Като видя, че портиерът любопитно надничаше към тях, Тоблер се принуди да стане. Боязливо и същевременно щастливо. Кункел му подаде ръка. Той се поклони според етикецията, седна пак и запита:
— Вие май сте се смахнали? А?
— Само аз, господин таен съветник — отвърна леля Юлхен. — Слава богу, че сте още жив! Но изглеждате зле. Пък и нищо чудно!
— Млък! — заповяда Хилде.
Но госпожа Кункел вече беше нагазила в лука.
— Катерите се по стълби, и чистите пързалката, и белите картофи, и спите в таванска стаичка…
— Картофи не съм белил — забеляза Тоблер. — Още не.
Но да спреш Кункел беше вече невъзможно.
— И бършете стълбите, и имате полегати стени, и нямате печка в стаята — аз си го знаех, че ще стане така! И ако бяхте получили сега някоя двойна пневмония, може би ние щяхме да пристигнем много късно, защото щяхте вече да сте мъртъв! Просто да ти се обърне сърцето. Но, разбира се, на вас ви е все едно, че ние седим в Берлин и чакаме всеки миг да падне гръм! Но на нас не ни е все едно, господин таен съветник! Не ни е! Един човек като вас да се прави на палячо! — В очите й се бяха появили истински сълзи. — Да ви направя ли компрес? Чувствувате ли някъде болки, господин таен съветник? Иде ми да запаля хотела! О!
Тя млъкна и шумно се изсекна.
Тоблер погледна леля Юлхен с досада.
— Значи така — рече той и кимна вбесен. — Господин Кеселхут е клюкарствувал. С мен можете да си позволите всичко.
Дъщеря му го погледна.
— Татко — каза тихо тя. — Ние толкова се тревожихме за теб. Не бива да ни се сърдиш. Нямах минутка спокойствие вкъщи. Не можеш ли да разбереш? Кункел и Йохан и дори аз — ами че ние те обичаме.
По яркочервените бузки на Кункел се стичаше по една сълза от всяко око. Тя изхлипа.
Тайният съветник Тоблер се почувствува неудобно.
— Оставете тия глупави ревове! — изръмжа той. — Държите се по детински и от мен!
— Една голяма истина — заяви дъщеря му.
— С две думи — каза Тоблер, вие проваляте тук всичко. Да си го знаете! Аз намерих тук един приятел. Човек се нуждае от такова нещо! И сега се довлякохте вие. Той ми представя собствената ми дъщеря! Преди малко ми заяви горе, в моята стая, че непременно щял да се ожени за това момиче!
— За кое момиче? — осведоми се Хилде.
— За теб! — каза баща й. — Как ще обясним сега на момчето колко много сме го измамили? Ако научи кои са в действителност леля Юлхен и нейната племенница, и собственикът на параходна линия Кеселхут, и приятелят му Шулце, изобщо няма да ни погледне вече!
— Кой иска да се ожени за госпожица Хилдегард? — запита Кункел.
Сълзите й бяха пресъхнали.
— Фриц — каза бързо Хилде. — Искам да кажа младият човек, който ви изброи в автобуса имената на всички планини.
— Аха — забеляза леля Юлхен. — Очарователен човек. Но няма пари.
Петнадесета глава
Три въпроса иззад вратата
Когато Хагедорн пристигна с валериановите капки, тримата седяха в интимна задушевност. Сплотяваше ги опасението, че той може да разкрие тайната им.
— И леля Юлхен е вече тук! — каза зарадвано той. — Разопаковани ли са куфарите? И как ви се харесва приятелят ми Едуард?
— Чудесно! — отвърна съвсем искрено тя.
— Едуард, ето капките — каза Хагедорн.
— Какви капки? — запита Шулце.
— Валериановите капки, разбира се! — каза Фриц. — Човече, струва ми се, че те болеше стомах.
— А, вярно — промърмори Шулце и после — ще не ще — трябваше да вземе валериановите капки. С кафена лъжичка. Защото Хагедорн настоя.
Хилде се забавляваше от това, как баща й кривеше лице. Леля Юлхен, която не беше разбрала, че се касае за измислени стомашни болки, ужасно се развълнува и искаше да направи съгреваещ компрес на болния. Шулце се кълнеше, че вече му е много, много по-добре.
— Знаем ги ние тия! — каза с подозрение леля Юлхен. — Винаги правите тъй!
Тайният съветник и дъщеря му изтръпнаха от ужас.
— Винаги правите тъй вие, мъжете! — продължи лелята, без да губи присъствие на духа. — Никога не признавате, че не ви е добре!
Положението беше спасено. Изражението на лицето на госпожа Кункел граничеше с главозамайване. Никога досега не се беше измъквала толкова умело от някоя каша.
Да, а след това господин Кеселхут се завърна от четвъртия си урок по ски. Куцаше с всички сили. Защото на ски плаца по недоглеждане бе налетял върху Тони Грасвандер. И сетне, във вид на гордиев възел, двамата се бяха озовали Е някакъв поток.
Особено силно впечатление на посивелия вече скиор бяха направили безбройните вулгарни фрази, с които непосредствено след това бил обсипан от господин Антон Грасвандер. Тия думи съвсем не бяха попаднали върху дебела волска кожа.
Чичо Полтер съчувствено се осведоми как е протекло произшествието и препоръча някаква фирма, която би могла да приведе отново в ред скъсания спортен костюм.
Кеселхут се огледа, сякаш търсеше някого.
— Господин доктор Хагедорн се намира в хола — каза портиерът.
Кеселхут закуцука нататък. Намери масата, край която седяха Шулце и Хагедорн. Когато само на няколко крачки от нея видя кои бяха жените, зъбите му тихичко започнаха да тракат. Ужасен, прокара ръка пред очите си. Но не, това не беше възможно! Погледна още веднъж натам. И тогава му прилоша. От все сърце му се искаше да потъне в земята. Но надлъж и нашир около него нямаше никаква бездна. Продължи да куцука нататък. Леля Юлхен злорадо се ухили.
— Какво се е случило с вас? — запита Шулце.
— Не е много опасно — каза Кеселхут. — Стана едно сблъскване. Това е всичко. Но имам чувството, че няма да спортувам повече.
Леля Юлхен погледна Хагедорн тъй, като че ли искаше да го хипнотизира.
— Няма ли да ни представите?
Младият човек запозна господина с дамите. Те се ръкуваха. Всичко мина много официално. Кеселхут не смееше да проговори дума. Всяка забележка можеше да се окаже фатална.
— Вие положително сте господинът, комуто принадлежи параходната линия, нали? — запита Хилде.
— Тъй е — каза смутено Кеселхут.
— Комуто принадлежи какво? — запита леля Юлхен и сложи ръка зад ухото си, сякаш не дочуваше.
— Една параходна линия — каза строго господин Шулце. — Дори много голяма линия! Нали?
Кеселхут започна да нервничи.
— Трябва да се преоблека. Инак ще си докарам някоя хрема. — Той кихна три пъти. — Мога ли да помоля присъствуващите след вечеря да бъдат мои гости в бара?
— Прието — каза Шулце. — Тъкмо ще видим колко носи леля Юлхен.
Тя се наежи:
— Всички ви ще надмина по пиене. Когато през 1905-та се женеше сестра ми, изпих съвсем сама две шишета вино от френско грозде.
— Дано този път се напиете по-скоро — каза Кеселхут. — Инак удоволствието ще ми излезе много скъпо.
