— Не се главоболете заради мен! — замоли го Шулце. — Аз никога не скучая.
И поиска да се отдалечи.
Чичо Полтер го потупа по рамото.
— Ето ви един списък! А пък раницата ще получите в кухнята.
— Не ми трябва никаква раница — рече Шулце.
— Не казвайте така! — заяви портиерът и заплашително се усмихна. — Детето на куриерката има шарка.
— Дано да му мине по-скоро! Но какво ще търси клетото дете в раницата, която аз трябва да получа от кухнята?
Портиерът замълча и продължи да разпределя писмата и вестниците в различните шкафчета за ключовете от стаите.
Шулце разгледа списъка, който се намираше пред него и смаян прочете:
100 картички изглед от Волкенщайн х 15
2 туби „Гумиарабикум“
1 макара тъмночервен копринен конец
50 пощенски марки х 25
3 дузини ножчета за бръснене
2 метра тесен бял ластик
5 сапуна
1 опаковка пирамидон — големи таблетки
1 шише мастило за автоматични писалки
1 чифт мъжки жартиери, черни
1 чифт калъпи за обувки №37
1 кесия ментов чай
1 телена четка за велурени обувки
3 кутии ментолови дражета
1 каишка за куче, зелена, лакирана
4 часовници — да се вземат от поправка
1 дузина очила за сняг
1 малко шише брезова вода
1 алуминиева кутия за хляб
Списъкът съвсем не свършваше. Но като начало това беше достатъчно за Шулце. Той изтощено вдигна поглед, засмя се и каза:
— А, значи, работата била такава!
Портиерът сложи на масата няколко банкноти.
— След всяко пишете цената. Довечера ще проверим сметката.
Шулце прибра списъка и парите.
— Откъде ще взема тия неща?
— От селото — каза заповеднически чичо Полтер. — От аптеката, от фризьора, от пощата, от часовникаря, от дрогерията, от галантерията, от книжарницата. Побързайте!
Шулце си запали една пура и докато всмукваше от нея, каза:
— Надявам се, че тук ще напредна много. Допреди седмица не смеех дори да се надявам, че ще мога да стана тук куриерка.
Той кимна любезно на портиера и додаде:
— Дано не си въобразявате, че по този начин ще ме наплашите, за да напусна преждевременно хотела ви.
Чичо Полтер не отговори.
— Може ли да знам отсега какви са намеренията ви спрямо мен за утре? — запита Шулце. — Ако нямате нищо против… с рядко удоволствие бих изчистил веднъж комина! Ще ви бъде ли възможно да наредите утре коминочистачът да има зъбобол?
И сияещ си тръгна.
В продължение на повече от час чичо Полтер хапеше долната си устна. Сетне нямаше вече време за това. Курортистите започнаха да се прибират на групи от ски и от екскурзии.
Най-сетне се завърна дори и директорът Кюне.
— Какво става с вас? — запита угрижено той. — Да нямате жълтеница?
— Още не — каза портиерът. — Но може да стане и това. Тоя Шулце се държи невъзможно. Все по- нахален става.
— Стачкува ли? — запита Смелия Карл.
— Напротив — каза портиерът. — Прави му удоволствие.
Директорът разтвори уста, без да може да произнесе нито звук.
— Иска утре да чисти комина! — докладва портиерът. — Това му било заветна мечта.
Смелия Карл каза: „Просто дивотия!“ и изостави господин Полтер да тъне в мрачните си мисли.
На тайния съветник Тоблер, т.е. на господин Шулце бяха необходими два часа, докато, приведен под тежестта на раницата, се върне в хотела. Впрочем никога в живота си той не се беше забавлявал толкова много, колкото през времето, докато правеше тия странни покупки.
Часовникарят например го осведоми най-подробно за политическото положение в Източна Азия и за нарастващото стопанско влияние на Япония в световния пазар. Първият помощник на аптекаря му държа реч в защита на хомеопатията и го покани за една от следните вечери на четвъртинка червено в селската кръчма. Русокосата касиерка при фризьора го помисли за съпруг на куриерката. А собственикът на дрогерията шепнешком му обеща процент, ако в бъдеще прави по-големи покупки.
В кухнята той свали раницата от гърба си и се отправи към петия етаж, за да приготви сметката за портиера. Отвори вратата на стаята си и бе принуден да констатира, че има гост!
Проточил глава напред, някакъв непознат, добре облечен господин, лежеше под умивалника, чукаше усърдно нещо и явно не подозираше, че вече не е сам. Почна дори да си подсвирква.
— Какво обичате? — запита високо и строго Шулце.
Неканеният гост подскочи, удари тила си в ръба на масата и като пълзеше заднешком, се измъкна на дневна светлина.
Беше господин Кеселхут! Седнал на пода, той гледаше виновно.
— На вас май ви хлопа нещо! — каза Шулце. — Бъдете така добър да станете!
Кеселхут се изправи и започна да си отупва крачолите. Със свободната ръка търкаше тила си.
— Какво търсите под моя умивалник? — запита енергично Шулце.
Йохан посочи голямата картонена кутия на стола.
— Заради контакта, господин таен съветник — каза смутено той. — Не беше съвсем в ред.
— Нямам нужда от контакти!
— О, все пак, господин таен съветник — отвърна Йохан и разтвори кутията. На бял свят се появи лъскаво никелирано електрическо слънце. — Инак ще се простудите.
Той постави уреда на масата, мушна се пак под умивалника, пъхна щекера в контакта, измъкна се отново и зачака с напрежение.
Постепенно реотанът започна да се нагрява — най-напред порозовя, сетне се зачерви; и много скоро почувствуваха как мразовитата таванска стая почна да се изпълва с лека, приятна топлина.
— Водата в легена на умивалника се топи — каза Йохан и погледна господин Шулце.
Тоблер долови този поглед, ала се направи, че не го вижда.
— Ето и кашонче с пури — каза плахо Кеселхут. — Погрижих се и за малко цветя.
— А сега — вън! — каза тайният съветник. — Трябвало е да станете по професия Дядо Мраз!
