— Че кой? — запита леля Юлхен. А, тъй, разбрах вече. Е добре. Но да си го знаете, господин докторе, аз не съм съвсем съгласна.
— Съжалявам — каза той. — Но за жалост не мога да вземам предвид мнението на Хилдените лели. Така би се стигнало много далеч. Мила, дали ще се съгласи баща ти? Осемстотин марки — това са цял кош пари.
Госпожа Кункел пренебрежително се закиска.
— Слушай само — каза Хилде. — Ние дори ще пестим. Няма да имаме нужда от домашна прислужница, ще викам три пъти седмично чистачка.
— Но като дойде детето, ще вземем прислужница — заяви угрижено Хагедорн.
— Кое дете? — запита лелята.
— Нашето дете! — каза Хилде гордо.
— Ще го кръстим Едуард — рече бъдещият татко. — В чест на моя приятел.
— Ами ако е момиче? — запита угрижено Шулце.
— В такъв случай бих предложил Едуардина — обади се господин Кеселхут.
— Умна глава сте вие — похвали го Шулце.
— Положително ще бъде момче — увери ги Хагедорн.
Хилде каза:
— И аз имам такова чувство.
А сетне се изчерви цялата, включително и ушите.
Леля Юлхен трескаво затърси друга тема за разговор. Тя запита:
— А коя фирма ви е назначила на работа?
Хагедорн се удари по гърдите:
— Ще има да се чудите, лельо. Заводите Тоблер!
Леля Юлхен действително се смая. Смая се дотолкова, че една кокоша костица попадна в хранопровода й. Очите й се опулиха като на жаба. Разкашля се с всички сили.
Наляха в гърлото й вода. Държаха ръцете й вдигнати нагоре. Тя се изскубна, хвърли измъчен поглед към господин Шулце и побягна.
— Често ли й се случва? — запита Фриц, когато леля Юлхен изчезна от хоризонта.
„Откакто ми е леля“, изкушаваше се да каже Хилде. Но видя, че очите на баща й и на стария Йохан са вперени в нея и обясни:
— Сигурно е от прекалена радост.
Същата вечер, около час по-късно, се състоя един разговор, който нямаше да остане без последствия.
Госпожа Каспариус се приближи към чичо Полтер, който седеше зад масичката си и преглеждаше набързо някакъв вестник.
— Искам да поговоря с вас — каза тя.
Той бавно стана. Краката го боляха.
— Ние с вас се познаваме от пет години, нали?
— Да, уважаема госпожо. Когато дойдохте за пръв път при нас, в хотела тъкмо живееха скиорите висшисти.
В думите му прозвуча нещо като намек.
Тя се усмихна, бръкна в брокатената си чантичка и му подаде пачка банкноти:
— Петстотин марки са — каза небрежно тя. — Сумата тъкмо ми е излишна.
Той взе парите.
— Уважаема госпожо, разполагайте с мен!
Тя извади цигара от златната си табакера. Портиерът й поднесе огън. Госпожа Каспариус пушеше и го гледаше изпитателно.
— Всъщност никой от гостите ли не се е оплакал досега от господин Шулце?
— О, да — каза той. — Неколкократно вече питат как тъй един толкова дрипав човек живее тъкмо в нашия хотел. Към това трябва да се прибави, че той се държи във висша степен нагло. Лично аз днес следобед имах с него едно сблъскване, което просто не се поддава на описание.
— Пък и описанието би било излишно — каза тя. — Аз седях на съседната маса. Скандално беше! Не биваше да допускате такова нахалство. Това подронва доброто име на хотела ви.
Портиерът сви рамене.
— Какво мога да сторя, уважаема госпожо? Гостът си остава гост.
— Слушайте какво! Заинтересована съм господин Шулце незабавно да изчезне. Причините нямат значение.
Изражението на лицето му не се измени.
— Вие сте интелигентен човек — каза тя. — Повлияйте на директора на хотела! Кажете му, че има повече оплаквания срещу Шулце. Прибавете, че аз никога вече няма да стъпя тук, ако не се предприеме нещо. Впрочем в знак на солидарност заедно с мен ще си иде и господин Ленц.
— И какво трябва да стане на практика?
— Нека господин Кюне предложи утре на Шулце да си замине в интерес на гостите и на хотела. Човекът очевидно е в нужда. Предложете му парично обезщетение! Размерът на сумата не ме интересува. Дайте му триста марки. За него това е цяло състояние.
— Разбирам — каза портиерът.
— Толкова по-добре — каза високомерно тя. — А каквото остане от петстотинте марки, естествено е за вас.
Той се поклони с благодарност.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, уважаема госпожо.
— И още нещо — каза тя. — Ако този господин Шулце не изчезне до утре следобед, заминавам с вечерния влак за Сен Мориц. Съобщете моля ви и това на вашия директор!
Тя небрежно кимна и се упъти към бара. Вечерната й рокля шумолеше. Сякаш непрекъснато шепнеше цената си.
Осемнадесета глава
Разбити илюзии
На следната сутрин, малко след осем часа, някой позвъни у госпожа Хагедорн на улица „Момзен“. Старата дама отвори.
Вън стоеше чиракът на месаря Кухенбух. Той бе почти два метра и го наричаха Карлхен.
— Много здраве от майстора — каза Карлхен. — И в десет часа доктор Хагедорн щял да се обади от Алпите. Но нямало защо да се плашите.
— Нямало защо да се плаша ли? — запита старата дама.
— Не. Снощи той ни е пратил телеграма и ни моли да ви подготвим за едно радостно събитие.
— Той все такива ги върши — каза майката. — Радостно събитие? Ха! Ей сега слизам. Почакайте минутка, да взема за вас едно петаче. Задето сте идвали дотук.
Старата дама изчезна, донесе монета от пет пфенига и я даде на Карлхен. Той благодари и шумно се втурна надолу по стълбите.
Точно в девет часа госпожа Хагедорн пристигна в магазина на Кухенбух.
— Карлхен, разбира се, пак е забъркал някоя каша — каза жената на месаря. — Идвате цял час по- рано.
— Знам — каза мама Хагелорн. — Но вкъщи нямам мира. Може би ще се обади по-рано. Никак няма да ви преча.
Госпожа Кухенбух добродушно се засмя. За пречене не можело да става и дума. Сетне подаде на старата жена телеграмата и я покани да седне.
— Как се превзема само! — каза раздразнено госпожа Хагедорн. — Не се плаша чак толкова лесно.
