Нямаше да го бъде да се изплаша чак толкова бързо.
— Какво ли е намислил? — запита жената на месаря.
— Ужасно съм развълнувана — заяви старата дама.
Сетне дойдоха клиенти и тя трябваше да си затвори устата. По три пъти в минута поглеждаше към стенния часовник, който висеше над сарфаладите и надениците. В магазина беше студено. А каменните плочи по пода бяха влажни. Вън бе кишаво.
Когато малко след десет часа телефонът иззвъня, тя бе вече съсипана от вълнение. Втурна се разтреперана зад тезгяха, промуши се покрай касапската дъска, притисна слушалката конвулсивно до ухото си и каза на госпожа Кухенбух:
— Дано да го разбирам ясно. Толкова е далеч!
Сетне се умълча и напрегна слух. Внезапно лицето й засия. Като празнична зала, в която до този миг лампите са били загасени.
— Да! — извика високо тя. — Тук Хагедорн! Фриц, ги ли си? Да не си си счупил крак? Не? Добре тогава. Или ръка? Също не? Радвам се, момчето ми. Наистина ли си здрав? Как? Какво казваш? Да слушам спокойно ли? Фриц, дръж се прилично. Тъй не се говори с майка. Нито дори по телефона. Какво има?
Тя помълча доста време, слушаше с напрежение и неочаквано подскочи леко.
— Момче, момче! Не се шегувай! Осемстотин марки месечно? Тук, в Берлин? Това е наистина хубаво. Представи си само ако трябваше да идеш в Хамбург или Кьолн, а пък аз да седя тук на улица „Момзен“ и да ловя мухи. Какво трябвало да направя? Говори по-високо Фриц! В магазина има клиенти. А, тъй, да се хвана за нещо!! Дадено, момчето ми. Но защо? Какво си сторил? Сгодил си се? Божичко! Хилдегард Шулце? Не я познавам. Но защо се годяваш веднага? Най-напред трябваше да се опознаете хубаво. Не възразявай! Аз знам по-добре от тебе. Когато бях сгодена, теб още изобщо те нямаше на тоя свят. Какво, надяваш се, че е било така ли? А, тъй!
Тя се засмя.
— Е, аз ще поогледам под лупа тая госпожица. Ако не ми хареса, няма да позволя. Чакай и пий чай. Пий чай, казах. Покани я на вечеря у нас! Разглезена ли е? Не? Имаш късмет! Какво си изпратил? Двеста марки. Но аз нямам нужда. Е, добре. Ще ти купя няколко горни ризи и каквото още ти трябва. Не е ли време да прекъсваме вече. Фриц? Инак ще излезе много скъпо. Какво исках още да питам: ще ти стигне ли бельото. Имате ли хубаво време? И там ли е кишаво? Жалко. Поздрави момичето от мен. Не забравяй! И приятеля си. Слушай, нали и той се казва Шулце? Сигурно му е дъщеря? Не са роднини ли? Аха.
Старата дама отново се умълча за по-продължително време. Сетне додаде:
— И тъй, момчето ми, до скоро виждане! Да си ми здрав! Гледай да не те сгази трамвай. Знам, знам. Във вашето загубено село трамваи няма.
Тя се разсмя.
— Аз съм добре. И ти благодаря от сърце, че ми се обади. Много мило беше от твоя страна. Знаеш ли вече дали има удобни превозни средства до службата ти? Не знаеш още? Аха. Как се казва фирмата? Тоблеровите заводи? Дето те наградиха? Ех, че ще има да се радва господин Франке. Разбира се, че ще го поздравя. Естествено. Тъй, а сега да свършваме. Инак ще струва двойна такса. Довиждане, момчето ми. Да. Естествено. Да, да. Да! Довиждане!
— Ама и новините си ги биваше! — каза одобрителни госпожа Кухенбух.
— Осемстотин марки на месец — рече старата дама. — А преди това години наред нито пфениг!
— Осемстотин марки и една годеница.
Госпожа Хагедорн кимна.
— Малко множко наведнъж, а? Но в края на краищата децата са затова, за да станат един ден родители.
— А пък ние — баби.
— Да се надяваме, че ще бъде тъй — каза старата дама.
Тя огледа тезгяха.
— Дайте ми, моля, сто грама ребра. И няколко кокала в добавка. И петдесет грама варена шунка. Този ден трябва да се отпразнува.
Още рано сутринта Фриц беше отишъл до банката и бе осребрил чека. Сетне беше поръчал в пощата телефонния разговор с Берлин и докато чакаше връзка, бе изпратил на майка си запис за двеста марки.
Сега, след разговора, той се разхождаше напосоки из малкото старинно селище и правеше покупки. Това представлява поразително удоволствие, след като години наред си бил принуден да въртиш по десет пъти в ръката си всеки пфениг, преди да го похарчиш. Години наред си стискал зъби. И сега, когато щастието се стоварва отгоре ти като мълния, просто ти иде да се разревеш. Е, сложи му пепел!
За своя покровител, господин Кеселхут, доктор Хагедорн купи кутия скъпи хавански пури. За Едуард взе от един антикварен магазин стара калаена кана. За Хилде — необикновени обици във форма на грозд. Бяха от нефрит, матирано злато и скъпоценни камъни. И накрая, в цветарския магазин, той поръча внушителен букет за леля Юлхен и замоли продавачката да изпрати подаръците в хотела. На себе си не подари нищо.
Бави се в селото около час и половина. Когато се върна, Казимир, безподобният снежен човек, вече береше душа. Кофата от конфитюр, която му служеше за шлем, се бе свлякла до раменете му. Очите, носът, устата и мустаците се бяха изтъркаляли върху геройската гръд на любимия хусар. Но той все още стоеше изправен. Умираше прав, както подобава на истински воин.
— Сбогом, верни Казимир! — каза Хагедорн. — Никой не може да гледа през прозореца, ако няма глава.
Сетне той влезе в грандхотела.
Междувременно там се бяха разиграли известни събития.
Нещастието бе започнало по най-безобиден начин. С факта, че тайният съветник Тоблер, дъщеря му, Кункел и Йохан бяха отишли на закуска.
Седнали в залата с верандата, те ядяха кифли и разговаряха за затоплянето на времето.
— Ако бяхме взели с нас кола — каза Хилде, — можехме да идем до Мюнхен.
— Не бива да забравяш, че аз съм бедняк — каза баща й. — Ще поиграем един час на кегли. Това успокоява нервите. Впрочем къде се е дянал зет ми?
— В банката и на пощата — докладва Хилде. — Как спахте, Кункел?
— Отвратително — каза леля Юлхен. — Сънувах ужасни кошмари. Не биваше да постъпвате тъй с мене!
— Че какво има? — запита Йохан.
— Когато господин докторът разказваше, че са го назначили в Тоблеровите заводи него, а освен това и господин Шулце, а пък кокошата костица, беше толкова остра, след това горе в стаята пих зехтин, отвратително беше.
— Когато имаме пак някоя изненада за вас — каза Йохан — ще ви сервираме овесени ядки.
— И това ще е безполезно — заяви тайният съветник — Тогава тя ще глътне лъжичката.
— Лъжичката ще вържем предварително за верижка — рече Хилде.
Госпожа Кункел отново се почувствува засегната.
Но не й остана много време за това. Защото портиерът и директорът Кюне влязоха тържествено в залата и се приближиха към масата.
— Приличат на секунданти, натоварени да предадат покана за дуел — каза тайният съветник.
Йохан едва успя да промърмори: „Става горещо!“ В този миг Карл Смелия стори поклон и каза:
— Господин Шулце, бихме желали да поговорим за минута с вас.
Шулце каза:
— За минута ли? Е добре, от мен да мине.
— Ще ви чакаме оттатък, във фоайето — заяви портиерът.
— В такъв случай ще има да чакате много — рече Шулце.
Хилде погледна ръчния си часовник.
