— Минутата след малко изтича.
Господин Кюне и чичо Полтер се спогледаха. След това директорът призна, че работата била деликатна.
— Чудесно съвпадение — каза леля Юлхен. — За такива неща аз просто копнея. Хилдегард, запуши си ушите.
— Както желаете — рече директорът. — Исках да спестя на господин Шулце присъствието на свидетели. Накратко, хотелиерското дружество, чийто директор тук съм аз, ви моли да напуснете нашия дом. Неколцина от нашите постоянни посетители са били шокирани. От вчера насам са се натрупали още оплаквания. Един от курортистите, който естествено не желае да се споменава името му, е отпуснал значителна сума. На колко възлизаше?
— Двеста марки каза благосклонно чичо Полтер.
— Тези двеста марки — каза директорът — ще ви бъдат връчени, щом освободите хотела от вашето присъствие. Предполагам, че парите няма да ви бъдат излишни.
— Но защо ме изхвърлят всъщност? — запита Шулце. Беше побледнял съвсем леко. Това, което ставаше, го бе засегнало дълбоко.
— Не може да става и дума за изхвърляне — каза господин Кюне. — Ние ви молим, умоляваме ви. Ръководени сме от желанието да задоволим другите гости.
— Аз съм позорно петно, така ли? — запита Шулце.
— Вие сте в дисонанс — отвърна портиерът.
Тайният съветник Тоблер, един от най-богатите хора в Европа, развълнувано каза:
— Значи, все пак бедността е позор.
Ала чичо Полтер разби илюзиите му.
— Вие разбирате всичко това неправилно — заяви той. — Ако един милионер отиде с три грамадни куфара в някои приют за бедняци и почне да се разхожда там непрекъснато с фрак, тогава позор би било богатството. Зависи от точката на зрението.
— Всичко с времето си и на мястото си — заяви господин Кюне.
— А пък вие не сте на мястото си — каза чичо Полтер.
Тогава леля Юлхен се надигна, пристъпи до самия чичо Полтер, размаха недвусмислено десница и каза:
— Махайте се веднага, защото иначе не отговарям!
— Оставете портиера намира! — заповяда Шулце.
Той стана.
— Добре. Ще замина. Господин Кеселхут, бихте ли имали добрината да ми поръчате такси? След двайсет минути заминавам.
— Естествено ще дойда и аз — каза господин Кеселхут. — Портиер, сметката ми. И то веднага!
Той изчезна бегом.
— Но господине! — извика след него директорът. — Защо искате да ни напускате?
Леля Юлхен се засмя злобно.
— Вие наистина сте най-глупавото нещо от цялата тая история! Дано да ви мине с течение на времето. Сметката за племенницата ми и за мен! Веднага!
Тя се отдалечи, като шумолеше с роклята си, и се препъна на прага.
Директорът промърмори:
— Просто дивотия!
— Къде са двестате марки? — запита строго господин Шулце.
— Ей сега — промърмори портиерът, извади портфейла си и остави на масата две банкноти.
Шулце взе парите, направи знак на оберкелнера, който стоеше до вратата, и му връчи двестате марки.
— Половината от тях ще дадете на Сеп, с когото почиствах пързалката — каза той. — Няма да забравите нали?
Келнерът бе онемял. Той само кимна утвърдително.
— Тогава всичко е наред — каза Шулце.
Сетне погледна сурово директора и портиера:
— Отивайте си!
Двамата се подчиниха като първолачета. Тайният съветник Тоблер и Хилде останаха сами.
— А какво ще стане с Фриц? — запита госпожица Тоблер.
Баща й гледаше след двете отдалечаващи се фигури. Той каза:
— Утре купувам хотела. Вдругиден двамата изхвръкват.
— А какво ще стане с Фриц? — запита полуразплакана Хилде.
— Това ще уредим в Берлин — каза тайният съветник. — Повярвай ми, това разрешение е най-доброто. Нима в такова невъзможно положение ще седнем да му обясняваме кои сме всъщност?
Двадесет минути по-късно пред хотела спря голяма лимузина. Беше на Леополд Лехнер, собственик на гараж от Брукбойрен. И зад кормилото седеше лично той. Прислугата изнесе от страничния вход на хотела голям брой куфари и ги привърза върху багажника на колата.
Директорът и портиерът стояха пред портала и не можеха да проумеят какво става.
— Просто дивотия! — каза господин Кюне. — Тоя човек хвърля на вятъра двеста марки. Оставя да пропадне картата му за безплатно пътуване и тръгва за Мюнхен с кола. Трима курортисти, които познава едва от няколко дни, се присъединяват към него. Страхувам се, че си надробихме много гореща попара.
— И всичко това заради любвеобилната Каспариус! — каза чичо Полтер. — Тя иска да се отърве от Шулце само за да може по-лесно да се домогне до младия милионер.
— А защо не ми съобщихте това по-рано? — запита възмутен Смелия Карл.
Портиерът се сети за тристате марки, които беше прибрал вече в джоба си от сделката, и прибави към тях и укора.
Сетне дойдоха леля Юлхен и нейната племенница. Бяха се натоварили с кутии за шапки, чадъри и чанти. Директорът понечи да им се притече на помощ.
— Долу лапите! — заповяда лелята. — Бях тук само два дни. Но ми стигат. Ще ви препоръчвам навсякъде, където мога.
— Безутешен съм — заяви господин Кюне.
— Моите съболезнования — каза лелята.
Портиерът запита:
— Но, уважаеми дами, защо ни напускате така внезапно?
— Тоя пък като че ли пада от луната — рече леля Юлхен.
— Ето ви едно писмо за доктор Хагедорн — каза Хилде.
Чичо Полтер го прие с благоговение. Младото момиче се обърна към директора:
— Да не забравя: преди шест дни ние с вас говорихме по телефона.
— Но аз дори не знам такова нещо, уважаема госпожице!
— Тогава аз ви предупредих за един преоблечен милионер.
— Значи, вие сте била? — запита портиерът. — А сега оставяте господин доктор Хагедорн сам?
— Как може в един-единствен човек да се побере толкова глупост? — възкликна леля Юлхен и поклати глава.
Хилде каза:
— Леличко, да не водим сега разговори на професионални теми! Сбогом, господа. Предполагам, че дълго ще си спомняте за грешката, която сторихте днес.
Двете дами се качиха в лимузината на Лехнер.
Малко след това се появиха Шулце и Кеселхут. Шулце остави на портиерската масичка едно писмо за Фриц.
Директорът и чичо Полтер се поклониха. Но никой не ги погледна. Автомобилът се напълни. Йохан
