Тъмните реки на сърцето

Харис отвори очи. Слънчевата светлина вече не беше болезнено ярка. Всъщност февруарският ден бе помръкнал като настроението му.

— Не съм откраднал цент през живота си. Не съм укривал данъци. Не съм мамил съпругата си. Изплащах всеки заем, който вземех. Откакто станах ченге, работя извънредно. Бях честен и да ти кажа, братко, не винаги беше лесно. Понякога се уморявах. Писваше ми и се изкушавах да тръгна по лекия път. Държал съм в ръцете си пари за подкуп и усещането беше приятно, но не можех да ги сложа в джоба си. Едва не го сторих. О, да, нямаш представа колко близо бях. А имаше и жени… Предлагаха ми се и аз щях да забравя Джесика, ако бях с тях. Може би щях да й изневеря, ако не ми беше толкова трудно да го направя. Знам, че дълбоко в себе си съм склонен да го сторя…

— Харис…

— Казвам ти, в мен се таи зло, като във всеки друг. Някои желания ме плашат. Макар да не им се предавам, фактът, че ги изпитвам, понякога ме плаши до смърт. Не съм светец, както ти се шегуваш. Но винаги съм вървял по тънката проклета линия — права, тясна и остра като бръснач. Прерязва те, когато достатъчно дълго вървиш по нея. Винаги кървиш от тази линия и понякога се питаш защо не отстъпиш встрани и не тръгнеш по хладната трева. Но ти винаги си искал да бъдеш човек, с когото майка ни да се гордее. И аз исках да блесна в очите й, братко. И в очите на съпругата и децата ми. Обичам всички ви толкова много, че не исках да знаете за злото в мен.

— Злото е във всеки от нас, Харис. Във всеки. Защо говориш така за себе си?

— Щом съм вървял по онази линия, колкото и да е трудно, и пак ми се случи такова нещо, тогава това може да се случи с всеки.

Дариус го погледна изпитателно и озадачено. Явно се опитваше да разбере терзанията му, но не успяваше напълно.

— Братко, сигурен съм, че ще смъкнеш обвиненията от мен. Повече няма да лежа в затвора. Но ти ми обясни законите за конфискацията на имуществото и свърши адски добра работа. Всичко ми се изясни. Те трябва да докажат, че съм търговец на наркотици, за да ме върнат в затвора, но няма да могат да го направят, защото всичко е скалъпено. Обаче излиза, че не им е необходимо да доказват нищо, за да задържат къщата и банковите ми сметки. Само трябва да изтъкнат „основателна причина“, че може би къщата е била средище на незаконна дейност. И те ще кажат, че подставените наркотици са основателна причина, дори и дрогата да не доказва нищо.

— В Конгреса обсъждат поправки…

— Твърде бавно.

— Е, не се знае. Ако приемат някакви поправки, може би конфискацията ще се свърже с присъдата.

— Гарантираш ли, че ще си върна къщата?

— Досието ти е чисто. Дълго си служил в полицията…

— Дариус, според настоящия закон, гарантираш ли, че ще си върна къщата? — прекъсна го Харис.

Дариус дълго го гледа, без да каже нищо. Очите му се замъглиха от сълзи и той извърна глава. Дариус беше адвокат и работата му бе да получи правосъдие за брат си. Но го осени прозрението, че е безсилен да осигури дори минимална справедливост.

— Щом се случи с мен, това може да се случи с всеки — повтори Харис. — Следващия път ще бъдеш ти. Някой ден може да са децата ми. Дариус, може и да си върна нещо от онези копелета, да речем, осемдесет процента от всеки долар, след като се приспаднат разходите. И може би отново ще започна нормален живот. Но как да знам, че това няма да се случи отново?

Преглъщайки сълзите си, Дариус го погледна. Беше потресен.

— Не, това е невъзможно. Възмутително, скандално…

— Защо да не се случи отново? — настоя Харис. — Щом се е случило веднъж, защо не и втори път?

Дариус не знаеше какво да отговори.

— Щом къщата и банковите ми сметки всъщност не са мои и щом те могат да вземат всичко, което искат, без да доказват нищо, какво може да им попречи да дойдат пак? Не разбираш ли, братко? Аз съм в затвор. Може никога вече да не попадна зад решетките, но съм в друг вид затвор и никога няма да бъда свободен. Затворът на очакването. Затворът на страха. Затворът на съмнението и недоверието.

Дариус сложи ръка на челото си, натисна и дръпна веждата си, сякаш искаше да изтръгне от ума си прозрението, което Харис му бе внушил.

Мигачът на колата проблясваше ритмично в унисон с тихия, но пронизителен сигнален звук, досущ предупреждение за кризата в живота на Харис Деското.

— Преди малко осъзнах, че както аз, така и всеки друг е затворник на тези правила. Обзе ме толкова силна клаустрофобия, че ми се догади.

Дариус махна ръката си от челото. Изглеждаше объркан.

— Не знам какво да кажа.

— Мисля, че никой не може да каже нищо.

Известно време двамата седяха в колата и мълчаха. Движението по Уилшър Булевард минаваше покрай тях. Градът беше ярко осветен и оживен. Истинската тъма на съвременния живот не можеше да се види в сенките на палмите и входовете на магазините.

— Да се прибираме вкъщи — рече Харис.

По целия път до Уестуд никой не пророни дума. Дариус имаше хубава къща, построена в колониален стил, с портал с колони. В просторния двор растяха огромни стари фикуси.

Това беше голямо постижение за хора като Дариус и Бони, като се имаше предвид от колко ниско бяха започнали възхода си. От двамата братя Деското, Дариус се радваше на по-голям финансов успех.

Когато беемвето пое по алеята с плочки, Харис бе обзет от угризения, че неприятностите му ще помрачат гордостта и заслужената радост, която Дариус и Бони изпитваха към къщата и към всички други техни постижения. Но можеха ли гордостта и радостта им да се запазят непокътнати след прозрението, че положението им се поддържа само благодарение на мълчаливото съгласие на безумци, които могат да конфискуват всичко или да изпратят свои главорези, за да го съсипят? Тази хубава къща беше само подпалки, очакващи огън и отсега нататък, винаги когато погледнеха жилището си, Дариус и Бони щяха да бъдат обезпокоявани от неосезаемия мирис на пушек и на горчивия привкус на изгорели мечти.

Джесика ги посрещна на вратата, прегърна силно Харис и се разрида на рамото му. Той я притисна в обятията си. Тя, децата, брат му и снаха му сега бяха всичко, което имаше. Харис не само не притежаваше нищо, но и бе загубил вярата си в системата на законността и правосъдието, която го бе вдъхновявала и крепила през целия му живот на зрял човек. Отсега нататък нямаше да вярва на нищо друго, освен на себе си и на неколцината най-близки хора. Безопасността, ако изобщо съществуваше такова нещо, не можеше да се купи с пари, а беше дар, който само семейството и приятелите можеха да ти дадат.

Бони бе завела Ондин и Уила в търговския център, за да им купи нови дрехи.

— И аз трябваше да отида, но не можах — каза Джесика, бършейки сълзите от очите си. Изглеждаше необичайно уязвима. — Още… треперя от всичко това. Харис, когато дойдоха в събота със… заповедта за конфискация и ни изгониха, те ни разрешиха да вземем само по един куфар с дрехи и лични вещи. Никакви бижута… Нищо друго.

— Това е скандално нарушение на законните процедури — гневно и отчаяно каза Дариус.

— Стояха до нас и ни гледаха, докато си събираме багажа. Онези мъже… Стояха там, докато момичетата отваряха чекмеджетата, за да извадят бельото си… — продължи Джесика. Споменът превърна гласа й в яростно ръмжене и прогони представата за емоционална уязвимост. Това не беше характерно за нея и Харис се изуми. — Беше отвратително! Онези негодници бяха толкова арогантни. Само чаках някой от тях да ме докосне, за да ме накара да побързам. Щях да го ритна в топките толкова силно, че до края на живота си щеше да ходи с рокли и обувки с високи токчета.

Харис се изненада, когато се чу да се смее. Дариус също се засмя.

— Щях да го направя — увери ги Джесика.

— Знам — рече Харис.

— Не виждам какво смешно има.

— И аз, мила, но е смешно.