Тъмните реки на сърцето

— Може би трябва да имаш топки, за да схванеш хумора — каза Дариус.

Това накара Харис отново да се засмее.

Джесика поклати глава, учудена от необяснимото държане на мъжете и отиде в кухнята, където правеше кейк с орехи и ябълки. Те я последваха.

Харис я наблюдаваше как бели ябълките. Ръцете й трепереха.

— Момичетата не трябваше ли да са на училище? Можеха да почакат до събота и неделя, за да си купят дрехи.

Джесика и Дариус се спогледаха и той каза:

— Всички бяхме на мнение, че е по-добре една седмица да не ходят на училище. Докато спрат публикациите в пресата.

Харис не бе мислил по този въпрос — името и снимката му във вестниците, заглавията за ченгето търговец на наркотици и телевизионните водещи, които доволно бръщолевеха за сензационни банкови сметки в предполагаемия му живот на престъпник. Ондин и Уила трябваше да изтърпят унижението, когато и да се върнеха в училище, независимо дали това щеше да стане утре, идната седмица или след месец. „Хей, татко ти ще ми продаде ли трийсетина грама чист хероин?“ „Колко взима баща ти, за да оправи глоба за превишена скорост?“ „Само с дрога ли се занимава твоя старец или може да ми намери и проститутка?“ Мили Боже. Още една рана.

Които и да бяха загадъчните му врагове, извършили всичко това, те несъмнено съзнаваха, че съсипват не само него, но и семейството му. Харис не знаеше нищо повече за тях, освен че не изпитват състрадание и са безмилостни като змии.

Той се обади на шефа си в Паркър Сентър, макар че се страхуваше от разговора. Харис се бе приготвил да използва насъбралите се свободни дни и отпуски, за да не се връща на работа три седмици, надявайки се, че като по чудо през това време конспирацията срещу него ще се осуети. Но, както се опасяваше, те го освобождаваха от длъжност за неопределено време, макар и със заплата. Карл Фолкънбърг изрази загриженост, но беше необичайно сдържан и отговаряше на въпросите на Харис, сякаш четеше от внимателно обмислени, предварително написани реплики. Дори ако обвиненията срещу Харис бъдеха оттеглени или процесът завършеше с присъда за невинност, отделът за вътрешно разследване на полицията в Лос Анджелис щеше да разнищи случая и ако откритията им го дискредитираха, Харис щеше да бъде уволнен, независимо от резултата във федералния съд. Ето защо, Карл Фолкънбърг поддържаше безопасна професионална дистанция.

Харис затвори, седна до масата и тихо предаде съдържанието на разговора на Джесика и Дариус. Съзнаваше изнервящата глухота в гласа си, но не можеше да се отърве от нея.

— Поне ще получаваш заплата — каза Джесика.

— Трябва да ми плащат, за да нямат неприятности с профсъюза — обясни Харис. — Това не е подарък.

Дариус направи кафе и докато Джесика продължаваше да приготвя кейка, двамата с Харис останаха в кухнята, за да могат тримата да обсъдят юридическите възможности и стратегии. Макар че положението беше сериозно, всички се почувстваха добре, разговаряйки за ответните удари.

Но атаката продължи.

Не бе изминал и половин час, откакто Карл Фолкънбърг уведоми Харис, че отделът за вътрешно разследване е представил законна заповед да наложат запор върху заплатата му, защото имало опасност от „евентуални неплатени данъци от печалби, придобити от търговия с наркотици“. Седмичната му надница щеше да бъде депозирана, докато въпросът дали е виновен или не бъде решен в съда.

Харис отново седна до масата в кухнята и разказа на брат си и на Джесика последната новина. Гласът му беше монотонен и безизразен като на робот.

Дариус се ядоса и скочи от стола.

— По дяволите, това не е редно! Да бъда проклет, ако е така! Още никой не е доказал нищо! Ще оспорим запора върху заплатата ти. Ще започнем веднага. Може да отнеме няколко дни, но се кълна, че ще накараме копелетата да се задавят с онзи къс хартия.

Той бързо излезе от кухнята и явно отиде в кабинета си, за да говори по телефона там.

Харис и Джесика дълго се гледаха. Никой не каза нищо. Бяха женени толкова отдавна, че понякога не беше необходимо да говорят, за да се разбират.

Тя отново насочи вниманието си към тестото в купата. Откакто Харис се бе върнал, ръцете й видимо трепереха. Но сега бяха спокойни. Той имаше ужасното чувство, че успокоението е в резултат на примирение с безспорното превъзходство на неизвестните сили, съюзили се срещу тях.

Харис погледна през прозореца до масата. През клоните на фикусите струеше слънчева светлина. Игликите бяха разцъфнали. Задният двор беше голям и имаше басейн. За всеки мечтател, живеещ в нищета, дворът бе идеален символ на успех. Силно мотивираща представа. Но Харис Деското знаеше какво представлява дворът — само килия в затвора.

„Джетрейнджър“-ът летеше на север. Ели седеше на една от двете седалки на последната редица в пътническия салон и работеше с преносимия компютър, който бе намерила там.

Тя още се чудеше на късмета си. Беше видяла компютъра, докато претърсваше салона, за да се увери, че там не се крият хора на агенцията. Ели веднага разбра, че техническото обезпечаване е предназначено за агенцията, защото бе надничала над рамото на Дани, докато разработваше програмни продукти за тях. Тя установи, че компютърът е включен, но беше твърде заета, за да го разгледа по-отблизо. Стори го, едва след като излетяха и извади от строя втория хеликоптер. И щом се отправиха на север, към Солт Лейк Сити, Ели се върна при компютъра и се изуми, като видя, че образът на екрана е сателитна картина на търговския център, откъдето току-що бяха избягали. Ако агенцията временно бе присвоила „Земен страж 3“ от Агенцията за опазване на околната среда, за да търсят нея и Спенсър, те биха могли да го направят само чрез всемогъщия си компютър в централата си във Вирджиния. „Мама“. Само „Мама“ имаше такава мощност. А компютърът, изоставен в хеликоптера, беше свързан със самата мегакучка.

Ако преносимият компютър беше изключен, Ели нямаше да може да се свърже с „Мама“, защото за достъпа се изискваше отпечатък от палец. Дани не бе проектирал този програмен продукт, бе гледал демонстрация и й бе разказал подробности. Беше развълнуван като дете, видяло най-хубавите играчки на света. Но отпечатъкът на Ели не беше съхранен в базата данни, затова компютърът би бил безполезен.

Спенсър се появи на пътеката между седалките. Роки припкаше до него. Ели се изненада.

— Не трябва ли да държиш на прицел екипажа?

— Взех им слушалките, затова не могат да използват радиопредавателя. Нямат оръжия, но дори да имаха, едва ли щяха да ги използват. Те са летци, а не главорези убийци. Но мислят, че ние сме смахнати главорези убийци и се държат с уважение.

— Да, но освен това знаят, че са ни необходими, за да карат хеликоптера.

Ели отново се залови за работа с компютъра. Спенсър взе клетъчния телефон, който някой бе забравил на последната седалка и седна от другата страна на пътеката.

— Те мислят, че аз мога да управлявам хеликоптера, ако нещо се случи с тях — добави той.

— Наистина ли можеш? — без да откъсва очи от монитора, попита Ели.

— Не. Когато бях рейнджър, научих много неща за хеликоптерите, но предимно как да ги изваждам от строя и да ги взривявам. Познавам контролните уреди и знам имената им. Затова бях много убедителен. Вероятно мислят, че не съм ги убил само защото не искам да изхвърлям труповете им навън и да седя в кръвта им.

— Ами, ако се заключат вътре?

— Счупих ключалката и те нямат с какво да залостят вратата.

— Много те бива.

— Ами. Какъв е онзи компютър?

Ели му разказа за късмета си.

— Всичко върви по мед и масло — иронично подхвърли Спенсър. — И какво правиш сега?

— Чрез „Мама“ се свързах със „Земен страж“, сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използват, за да ни следят. Проникнах в сърцевината на оперативната програма. Чак до ниво