Ели излезе от компютъра на телефонната компания „Илинойс Бел“ и се върна в безкрайните поредици от менюта на „Мама“. Дълбочината и широтата на способностите на мегакучката наистина внушаваха, че е всесилна и всезнаеща.
— Мислиш ли, че ще можеш да й причиниш фатален сърдечен удар?
Ели поклати глава.
— Не. Има твърде много защитни програми.
— А поне да й разкървавиш носа?
— Е, да.
Тя съзнаваше, че той я наблюдава, докато работи.
— Разбила ли си много? — попита Спенсър.
— Носове ли? Аз?
— Сърца.
Ели с изумление установи, че се изчервява.
— Не съм такъв човек.
— Би могла да го правиш. При това с лекота.
Тя не каза нищо.
— Кучето слуша — напомни й Спенсър.
— Какво?
— Трябва да казваш само истината.
— Не съм момиче от корицата на списание.
— Харесва ми как изглеждаш.
— Бих желала да имам по-хубав нос.
— Ще ти купя друг, ако искаш.
— Ще помисля по въпроса.
— Но ще бъде само различен, не по-хубав.
— Ти си странен човек.
— Освен това не говорех само за външността.
Ели не отговори и продължи да претърсва „Мама“.
— Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.
Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, Ели каза:
— Веднага щом се откажат от „Земен страж“, те ще се опитат да придобият контрол върху друг сателит и отново ще ни намерят. Затова е време да се спуснем под обхвата на радара и да сменим курса. Кажи това на пилотите.
След колебание, което може би изразяваше разочарование, че тя не е реагирала на разкритите му чувства така, както искаше, Спенсър попита:
— Къде отиваме?
— Колкото е възможно по-близо до границата с Колорадо.
— Ще проверя колко гориво имаме. Но защо Колорадо?
— Защото Денвър е най-близкият голям град. А стигнем ли до голям град, ще установя контакт с хора, които могат да ни помогнат.
— Нуждаем ли се от помощ?
— Не внимаваш ли какво става?
— Имам неприятни спомени от Колорадо — неловко смотолеви Спенсър.
— Знам.
— Много неприятни.
— Има ли значение?
— Може би. Предполагам, че не би трябвало да има значение, но мястото…
Тя го погледна в очите.
— В момента сме под голямо напрежение. Трябват ни хора, които ще ни скрият, докато нещата утихнат.
— Познаваш ли такива хора?
— Доскоро не познавах. Винаги съм била сама. Но напоследък… нещата се промениха.
— Кои са те?
— Добри хора. Това е всичко, което трябва да знаеш засега.
— Тогава да отидем в Денвър.
Мормоните бяха навсякъде. Напаст от мормони. Мормони в безупречно изгладени униформи, гладко избръснати, с ясен поглед, твърде вежливи за ченгета, всъщност толкова учтиви, че Рой Майро се зачуди дали всичко това не е преструвка. Мормони вляво от него, мормони вдясно. И от местните, и от областните власти. Всичките — твърде изпълнителни и праволинейни, за да зарежат разследването си или да оставят цялата тази бъркотия да бъде потулена с едно намигване и потупване по гърба. Онова, което най-много го тревожеше в тези мормони, беше, че те му отнемаха обичайното предимство, защото в тяхната компания любезното му държане не беше нищо необикновено. Неговата учтивост бледнееше в сравнение с тяхната. Дружелюбната му усмивка беше само една от водопада от усмивки, пълни със зъби, забележително по-бели от неговите. Ченгетата мормони се тълпяха в търговския център и в супермаркета и задаваха учтивите си въпроси, въоръжени с малки тефтерчета, химикалки „Бик“ и прями мормонски погледи и Рой не можеше да бъде сигурен дали вярват на съчинената му история или са убедени от безупречните му фалшиви документи.
Колкото и усилия да полагаше, той не можеше да измисли начин да бъбри приятелски с ченгетата мормони. Рой се запита дали щяха да реагират уместно и да се разприказват пред него, ако им каже колко много харесва религията и хора им. Всъщност той нито харесваше, нито мразеше хора им. Те знаеха, че Рой ги лъже само за подгрявка — също като Озмънд Брадърс, най-известното мормонско семейство в шоубизнеса. Всъщност той нито харесваше, нито мразеше пеенето и танците им. Те безспорно бяха талантливи, но просто не бяха по вкуса му. Виж, Мари Озмънд имаше
Рой беше убеден, че не всички ченгета са мормони. Равните възможности осигуряваха полицаи от всички вероизповедания. Ако можеше да намери онези, които не бяха мормони, той може би щеше да съумее да определи степента на разбирателство, която бе необходима, за да смаже по някакъв начин колелата на разследването им и да се махне оттам. Но онези, които не бяха мормони, не се различаваха от мормоните, защото бяха усвоили техните правила, маниери и държане. И другите бяха учтиви, с безупречно изгладени дрехи, гладко избръснати, сериозни и с вбесяващо добре измити зъби, без издайнически никотинови петна. Имаше чернокож полицай на име Харгрейв и Рой беше сигурен, че най-сетне е намерил поне едно разумно ченге. Но Харгрейв се оказа може би най-големият мормон от всички. Портфейлът му беше пълен със снимки на съпругата и деветте му деца, сред които двама сина, изпълняващи религиозни мисии в бедняшките краища на Бразилия и островите Тонга.
Накрая положението уплаши и отчая Рой.
Преди да започнат да пристигат патрулните коли — всички излъскани и в отлично състояние — той бе използвал безопасния телефон в повредения хеликоптер и бе наредил да му изпратят от Лас Вегас още два изработени по поръчка „Джетрейнджър“-а, но агенцията имаше само един там.
— Господи — каза Кен Хикман, — сменяш хеликоптерите като носни кърпи.
Рой възнамеряваше да продължи преследването на жената и Грант само с двама от дванайсетте мъже, а това беше максималният брой, който можеше да побере новият хеликоптер.
Макар че изваденият от строя „Джетрейнджър“ нямаше да бъде поправен и в състояние да излети най- малко трийсет и шест часа, новият хеликоптер вече беше потеглил от Лас Вегас и пътуваше към Сийдър Сити. „Земен страж“ отново бе настроен да следи откраднатия хеликоптер. Несъмнено бяха срещнали спънка, но положението не можеше да се определи като катастрофа. Бяха претърпели едно, дори
