Тъмните реки на сърцето

Франциско.

— Заинтересувах се от случая Акблом. Серийните убийци винаги са ме интригували. Странни типове. Запитах се каква е връзката между сина на един сериен убиец и жената, която издирваме.

— Всички се питаме — увери го Рой.

Както и преди, Дювал възнамеряваше да съобщава на малки дози информацията, която бе научил.

— Бях наблизо и реших да отскоча от Денвър до Вейл и да разгледам ранчото, където е живял Акблом. Полетът е кратък. Отне ми повече време, докато се кача и сляза от самолета.

— Там ли си сега?

— В ранчото ли? Не. Току-що се върнах. Но още съм във Вейл. И само почакай, докато чуеш какво научих.

— Предполагам, че ще ми се наложи.

— Какво?

— Да чакам.

Дювал или не долови иронията, или не й обърна внимание и каза:

— Имам две превъзходни палачинки с информация за теб. Първата е, какво мислиш, че е станало в ранчото, след като са откарали труповете и Акблом е отишъл в затвора до края на живота си?

— Ранчото е станало манастир на кармелитки.

— Това пък откъде го чу? — попита Дювал, който не разбра, че отговорът на Рой би трябвало да прозвучи хумористично. — Там няма никакви монахини. В ранчото живее съпружеска двойка на име Пол и Анита Дресмънд. Там са от петнайсет години. Всички във Вейл мислят, че фермата е тяхна, пък и те не споменават нищо по въпроса. Четирийсет и пет годишни са, но приличат на хора, които са се пенсионирали на четирийсет, както самите те твърдят, или никога не са работили и са живели от наследство. Идеални са за работата.

— Каква работа?

— Пазачи.

— Кой всъщност е собственикът на ранчото?

— Ето, това е най-зашеметяващото.

— Сигурен съм.

— Част от задълженията на семейство Дресмънд е да се преструват на собственици и да не казват, че всъщност са пазачи. Обичат да ходят на ски, да водят безгрижен живот и не се притесняват от факта, че живеят в място с такава лоша слава, затова е било лесно да им затворят устата.

— Но проговориха пред теб.

— Ами, нали знаеш, хората приемат картата на ФБР и няколко заплахи за криминални обвинения много по-сериозно, отколкото би трябвало да го правят. Както и да е, до преди година и половина им е плащал някакъв адвокат от Денвър.

— Знаеш ли името му?

— Бентли Лингърхолд. Но мисля, че не трябва да си правим труда да се занимаваме с него. До преди година и половина чековете за семейство Дресмънд са били издавани от попечителски фонд „Вейл Мемориал Тръст“, за чиито дела се е грижел този адвокат. Носех преносимия си компютър, свързах се с „Мама“ и го проучих. Фондът вече не функционира, но още има информация за него. Всъщност фондът се управлява от друг фонд, който още съществува — „Спенсър Грант Ливинг5 Тръст“.

— Мили Боже.

— Изумително, нали?

— Синът още е собственик на ранчото?

— Да, чрез друг фонд, който той контролира. Преди година и половина собствеността е била прехвърлена от „Вейл Мемориал Тръст“, всъщност притежание на сина, на офшорна корпорация на Кайманските острови. Това е освободен от данъци рай на Карибите, който…

— Да, знам. Карай по-нататък.

— Оттогава семейство Дресмънд получават чековете си от нещо, наречено „Ванишмънт6 Интернешънъл“. Чрез „Мама“ проникнах в банката на Кайманските острови, където се намира сметката. Не можах да разбера каква е сумата, нито да видя файловете за операциите, но открих, че „Ванишмънт Интернешънъл“ се контролира от компания със седалище в Швейцария. „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“.

Рой се размърда неспокойно на седалката. Искаше му се да бе взел писалка и тефтер, за да запише всички тези подробности.

— Дядото и бабата — продължи Дювал, — Джордж и Етъл Порт, създали „Вейл Мемориал Тръст“ преди повече от петнайсет години, около шест месеца, след като избухнал скандалът с Акблом. Използвали са фонда, за да управляват имота си, без да свързват имената им с него.

— Защо не са продали ранчото?

— Нямам представа. Година по-късно те основали „Спенсър Грант Ливинг Тръст“ за момчето, тук, в Денвър, чрез адвоката Бентли Лингърхолд, точно след като по съдебен ред променили името на хлапето. И в същото време поверили контрола върху „Вейл Мемориал Тръст“ на онзи тръст. Но „Ванишмънт Интернешънъл“ е започнал съществуването си едва преди година и половина, дълго след смъртта на бабата и дядото, затова сигурно е създаден от самия Спенсър Грант. И така, той е изнесъл парите си от Съединените щати.

— И горе-долу по същото време Грант започва да заличава името си от публичните регистри — замислено каза Рой. — Добре, кажи ми нещо… Когато говориш за фондове и офшорни корпорации, ти имаш предвид много пари, нали?

— Много — потвърди Дювал.

— Но откъде са дошли? Знам, че бащата е бил известен…

— Знаеш ли какво е станало с него, след като се е признал за виновен?

— Кажи ми.

— Приел е да прекара остатъка от живота си в клиника за душевноболни престъпници. Не е имал шанс за условна присъда. Акблом не е оспорил нищо и не е обжалвал решението на съда. От момента на ареста си до края на процеса той е бил абсолютно спокоен. Нито е избухвал, нито е показвал угризения от стореното.

— Не е имало смисъл. Знаел е, че няма начин да го оправдаят. Акблом не е душевноболен.

— Не е ли? — учуди се Дювал.

— Ами, искам да кажа, че не се е държал безразсъдно, не е бръщолевел несвързано, не е буйствал или нещо подобно. Знаел е, че не може да се отърве. Проявил е реализъм.

— Предполагам. Както и да е, бабата и дядото са направили сина законен собственик на имуществото и парите на Акблом. Всъщност по молба на семейство Порт съдът разделил имуществото между момчето и най-близките роднини на жертвите. Искаш ли да отгатнеш по колко са си поделили?

— Не — отговори Рой, погледна през прозореца и видя две местни ченгета, които обикаляха хеликоптера и го оглеждаха.

Дювал не се разколеба от отрицателния му отговор и продължи да съобщава подробности.

— Парите са дошли от продажбата на личната колекция на Акблом, но предимно от собствените му творби, които дотогава не пожелал да предложи на пазара. Общо малко повече от двайсет и девет милиона долара.

— След данъчното облагане?

— Стойността на картините му скочила, когато станало известно, че той е масов убиец. Колкото и да е странно, всички искали да имат негова картина, след като разбрали какво е направил. Човек би помислил, че цената на картините ще се сгромоляса. Но пазарът направо пощурял. Произведенията му били оценени на невероятни суми.

Рой си спомни цветните репродукции на картините на Акблом, които разглеждаше като дете, когато скандалът избухна. Той не разбираше какво точно иска да каже Дювал. Изкуството на Акблом наистина струваше скъпо. Ако можеше да си го позволи, Рой би украсил дома си с десетки платна на художника.

— И през всичките тези години цените продължили да се качват, макар и по-бавно, отколкото през