първата година след разкриването на престъпленията му. Семейството би направило по-добре, ако бе задържало някои от картините му. Както и да е. Момчето имало четиринайсет милиона и половина след данъчното облагане. Освен ако не живее в разкош, с течение на годините трябва да е натрупал цяло състояние.
Рой се замисли за бунгалото в Малибу, за евтините мебели и за стените без картини.
— Не живее в разкош.
— Наистина ли? Е, и баща му не е живял толкова богато, колкото е можел. Отказал е да купи по-голяма къща и не искал прислуга, която да живее в дома му. Само дневна прислужница и надзирател на имота, който се прибирал вкъщи след пет вечерта. Акблом казал, че желае да живее колкото е възможно по- семпло, за да съхрани творческата си енергия. — Гари Дювал се изсмя. — Разбира се, всъщност не е искал никой да се навърта нощем там, за да не го хване какво прави под хамбара.
Ченгетата мормони отново обиколиха хеликоптера и погледнаха към Рой.
Той им махна.
Те му отвърнаха със същото и се усмихнаха.
— Интересно как съпругата му не е разбрала по-рано — рече Дювал. — Открила едва след като той е експериментирал „изкуството“ си четири години…
— Тя не е била художник.
— Какво?
— Не е имала въображението да го предугади. Без да има въображението да предугажда… тя не би го заподозряла, без да има основателна причина.
— Не мога да кажа, че следя мисълта ти. Това са четири години, за Бога.
И после още шест, докато и момчето е разбрало, помисли Рой. Десет години, четирийсет и две жертви, малко повече от четири на година.
Рой реши, че цифрите не са особено внушителни. Факторите, които бяха включили Стивън Акблом в книгата на рекордите, бяха славата му,
— Но защо — отново се зачуди Рой — синът ще иска да задържи имота? С всичките му асоциации, свързани с това място. Пожелал е да промени името си. Защо не се е отървал и от ранчото?
— Странно, а?
— Пък и бабата и дядото. Защо не са продали имота, когато са му били законни настойници? Защо не са взели това решение вместо момчето? След като дъщеря им е била убита там… Защо са искали да имат нещо общо с фермата?
— Там има нещо — рече Дювал.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да има някакво обяснение. Някаква причина. Но какъвто и да е случаят, това е странно.
— Онази двойка… Пазачите…
— Пол и Анита Дресмънд.
— Казаха ли дали Грант понякога ходи там?
— Не се е появявал. Поне те не са виждали човек с белег като неговия.
— Тогава кой ги контролира?
— До преди година и половина те са виждали само двама души, свързани с „Вейл Мемориал Тръст“. Адвокатът Лингърхолд или някой от съдружниците му са ходели два пъти годишно само за да проверят дали ранчото е поддържано добре и дали семейство Дресмънд си заслужават заплатата и не харчат за глупости парите от фонда.
— А през последната година и половина?
— Откакто „Ванишмънт Интернешънъл“ е собственик на ранчото, никой не е идвал. Господи, много бих искал да разбера колко пари е скътал в „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“, но знаеш, че никога няма да измъкнем тази информация от швейцарците.
През последните години Швейцария бе започнала да се тревожи за огромния брой случаи, в които американските власти искаха да присвоят швейцарските сметки на американски граждани, позовавайки се на законите за конфискация на имуществото, без да имат доказателства за престъпна дейност. Швейцарците гледаха на тези закони като на инструменти за политически репресии, проявяваха все по- голяма сдържаност и все повече се оттегляха от традиционното сътрудничество в криминалните случаи.
— С какво е втората палачинка? — попита Рой.
— Моля?
— Нали каза, че си ми приготвил две палачинки с информация. Гладен съм — дружелюбно каза Рой. Изпита гордост от търпението си след всичките изпитания, които бе изтърпял от ченгетата мормони. — Защо не затоплиш втората палачинка?
Гари Дювал му я поднесе и палачинката наистина беше превъзходна, както бе обещал.
Рой затвори, обади се в подразделението на агенцията в Лас Вегас и заговори с Кен Хикман, който скоро щеше да приключи смяната си като сутрешен дежурен.
— Кен, къде е хеликоптерът?
— След десет минути ще е при вас.
— Ще го изпратя обратно с повечето хора тук.
— Отказваш ли се?
— Знаеш, че радарът ги изпусна.
— Да. Те изчезнаха и по този начин няма да ги намерим. Но аз имам друга идея и смятам да я осъществя. Трябва ми самолет.
— Господи.
— Не казах, че искам да чуя богохулства.
— Съжалявам.
— Какво ще кажеш за „Лиърджет“, с който дойдох в петък през нощта?
— Още е тук. Готов за излитане.
— Някъде наблизо край мен има ли военна база, където да кацне?
— Ей сега ще проверя.
Докато чакаше, Рой се замисли за Ив Жаме. Тази вечер нямаше да може да се върне в Лас Вегас. Рой се запита какво ще направи русокосата му сладурана, за да съхрани в сърцето си спомена за него. Беше казала, че ще е нещо специално. Той предположи, че Ив ще упражнява нови пози — ако съществуваха такива — и ще изпробва нови еротични помощни средства, за да подготви преживяване, което ще го накара да трепери и да остане без дъх. Рой се опита да си представи какви ще бъдат онези играчки и му се зави свят. Устата му пресъхна. И това беше съвършено.
— Самолетът може да кацне в Сийдър Сити.
— В този град може да се приземи „Лиърджет“?
— Брайън Хед е само на четирийсет и пет километра на изток.
— Кой?
— Не кой, а какво. Брайън Хед е първокласен курорт за ски. Горе в планината има множество къщи. Доста богаташи и корпорации имат вили в Брайън Хед, кацат със самолетите си в Сийдър Сити и оттам продължават с коли. Летището не е луксозно, но на пистата може да кацне „Лиърджет“.
— Екипажът готов ли е?
— Абсолютно. Ще бъдат при теб в един часа.
— Страхотно. Ще помоля някой от ухилените жандармеристи да ме закара до летището.
— Кого?
— Някой от учтивите жандарми — отговори Рой, който отново беше в чудесно настроение.
— Не съм сигурен дали кодиращото устройство предава точно думите ти.
— Едно от ченгетата мормони.
Хикман или разбра какво иска да каже Рой, или реши, че не е необходимо да го разбира, и рече:
— Тук трябва да представят план на полета. Къде ще отидеш от Сийдър Сити?
